Читать «Мъглата» онлайн - страница 61

Правех реклами за шампоана „Голдън Гърл“ — онази реклама, дето момичето е яхнало велосипеда си и другата, където играе фризби на плажа, където е на балкона си, с питие в ръка. Илюстрирал съм разкази за повечето списания, но навлязох в тази работа, като правех бързи илюстрации за по-долнопробните мъжки списания. Правил съм филмови плакати. Падат пари. Справяме се доста добре.

Миналата година направих една последна изложба в Бриджтън. Показах девет платна, които бях нарисувал през последните пет години и продадох шест от тях. Платното, което в никакъв случай не исках да продам, показваше точно федералния супермаркет, по някакво странно съвпадение. Перспективата бе откъм далечния край на паркинга. В моята картина паркингът бе съвсем празен, с изключение на дълга редица консерви с фасул, които ставаха все по-големи и по-големи, колкото повече се приближаваха към зрителя. Последната изглеждаше висока два метра и половина. Картината се казваше „Фасул и лъжовна перспектива“. Един човек от Калифорния, който бе важна клечка в някаква компания, произвеждаща топки за тенис и ракети и кой знае какви още спортни артикули, изглежда много искаше да има тази картина и не приемаше „не“ за отговор, въпреки че бях сложил надпис „не е за продан“ в долния ляв ъгъл на дървената рамка. Той започна от шестстотин долара и постепенно стигна до четири хиляди. Каза, че я искал за кабинета си. Не му я дадох и той си отиде много учуден. Дори тогава той не се отказа, остави си визитната картичка в случай, че си променя решението.

Парите нямаше да са ми излишни — същата година правихме пристройката на къщата и купихме част от пътя — но просто не можех да я продам. Не можех да я продам, защото усещах, че това е най-хубавата картина, която съм рисувал и исках да я запазя и да си я гледам всеки път, след като някой ме попита, със съвсем несъзнателна жестокост, кога най-после ще нарисувам нещо сериозно.

После се случи така, че я показах на Оли Уийкс един ден миналата есен. Той ме попита дали ще може да я фотографира и да я пусне като реклама някоя от седмиците и това бе краят на моята собствена лъжовна перспектива. Оли бе прозрял какво точно представлява моята картина, и по този начин ме принуди и аз да прозра. Прекрасен образец на елегантно рекламно изкуство. Не повече. Но, слава богу, не по-малко.

Позволих му да го направи и тогава се обадих на важната клечка в дома му и му казах, че ако още иска картината, може да я получи за две и петстотин. Той още я искаше и аз му я изпратих. И оттогава този глас на несбъднато очакване — този измамен детски глас, който никога не се задоволява с меки суперлативи като „добре“ — до голяма степен замлъкна. И с изключение на няколко промърморвания — почти като шумовете на невидимите същества някъде отвън в мъгливата нощ — оттогава е замлъкнал съвсем. Може би вие ще можете да ми кажете защо замлъкването на този детски, настойчив глас прилича толкова много на умиране?