Читать «Мъглата» онлайн - страница 59

Скоро след пламтящата смърт на птицеподобното същество, ние с Оли бяхме ходили отзад в склада и бяхме събрали пет-шест постелки за опаковане на чупливи предмети, като онази, с която по-рано бях завил Били. Сега няколко души спяха върху тях. Бяхме донесли и няколко здрави касетки от портокали и круши и четирима от нас, с общи усилия, бяхме успели да ги качим на торбите с тор, пред дупката на стъклото. На птицеподобните нямаше да им е лесно да помръднат някоя от тези касетки, всяка от тях тежеше по петдесет килограма.

Но птиците и приличните на буболечки неща не бяха единствените създания отвън. Там бе нещото със смукалата, което бе отнесло Норм. Трябваше да се мисли и за разнищеното, кърваво въже. Трябваше да се мисли за онова невидимо нещо, което бе издало дебелия гърлен вой. Оттогава пак бяхме чували такива звуци — понякога доста далечни — но от какво разстояние идваха „далечните“ звуци, при заглушаващия ефект на мъглата? Понякога бяха толкова близки, че разтърсваха сградата и на човек му се струваше, че камерите на сърцето му се пълнят с ледена вода.

Били трепна на скута ми и изстена. Погладих го по косата и той изстена още по-силно. После изглежда заплува в по-безопасни води на съня. Моята дрямка се прекъсна и аз пак се взирах напълно разбуден. Откакто се бе стъмнило, бях успял да поспя само час и половина и сънят ми бе изпълнен с кошмарни видения. В един от сънищата пак ми се бе явила предната нощ. Били и Стефи стояха пред панорамния прозорец, гледаха черните и тъмносиви води и сребристото пръскане, което бе предизвестило бурята. Опитах се да стигна до тях със съзнанието, че един силен вятър би могъл да счупи стъклото и да хвърли смъртоносни стъклени копия през цялата дневна. Но колкото и бързо да се движех, не се приближавах към тях. Тогава от водния циклон се надигна птица, гигантска алена птица на смъртта, чийто праисторически крила се разпериха и закриха цялото езеро от запад на изток. Тя разтвори човка и откри гърло с големината на тунел. И точно, когато птицата се готвеше да погълне жена ми и сина ми, един тих, зловещ глас започна да нашепва отново и отново: Проектът „Стрела“… проектът „Стрела“… проектът „Стрела“…

Не че само ние с Били спяхме лошо. Други пищяха в съня си, а някои продължаваха да пищят и след като се събудят. Бирата изчезваше от хладилника със страшна скорост. Бъди Игълтън бе заредил отново, без думица да издума. Майк Хатлън ми каза, че от приспивателните е свършил целия „Соминекс“. Не на привършване, а напълно изчезнал. Той предполагаше, че някои може да са си взели по шест-осем опаковки.

— Ако искаш приспивателно, останал е малко „Найтол“ — каза той. — Искаш ли едно шишенце, Дейвид?

Аз поклатих глава и му благодарих.

На последната пътека, край каса номер 5 се намираха нашите пиянки. Бяха към седем души, всички бяха пришълци от други щатове, с изключение на Лу Татинджър, който работеше в автомивка „Бор“. Лу много си падаше по чашката, както се казва. Пиянската бригада бе добре упоена.