Читать «Мъглата» онлайн - страница 60

О, да — имаше и една група от пет-шест души, които бяха полудели.

Полудели не бе най-точната дума, навярно просто не мога да избера по-подходяща. Тези хора бяха попаднали в пълно вцепенение без помощта на бира, вино или хапчета. Те се взираха в теб с празни блестящи очи, прилични на топчестите брави на вратите. Твърдият бетон на действителността се бе разцепил при някакво невъобразимо земетресение и тези нещастници бяха пропаднали в цепнатината. С времето някои от тях щяха да се измъкнат оттам. Ако имаше време.

Останалите от нас бяха направили някои вътрешни компромиси, които в някои случаи бяха доста странни. Госпожа Реплър, например, бе убедена, че цялата работа е сън — или поне така казваше. А тя говореше с голяма убеденост.

Погледнах към Аманда. У мен бе започнало да се развива притесняващо силно чувство към нея — притесняващо, но не непременно неприятно. Очите й бяха невероятно, искрящо зелени… известно време я бях държал под око, да видя дали няма да свали чифт контактни лещи, но явно цветът бе естествен. Исках да се любя с нея. Жена ми си беше вкъщи, може би жива, по-вероятно мъртва, във всеки случай сама, и аз я обичах. Повече от всичко на света исках ние с Били да се върнем при нея, но едновременно с това исках да спя с тази жена, на име Аманда Дъмфрис. Опитвах се да се убедя, че е виновна ситуацията, в която се намираме, и може би тя беше виновна, но това не променяше желанието ми.

Ту задрямвах, ту пак се будех и някъде към три се разбудих напълно. Аманда се бе свила в ембрионална поза, с колене притиснати към гърдите, ръце стиснати между бедрата. Изглежда бе заспала дълбоко. Блузата й се бе вдигнала нагоре, леко на една страна, като разкриваше чиста бяла кожа. Гледах я и започнах да получавам съвсем безполезна и притесняваща ерекция.

Опитах се да отвлека вниманието си в друга посока и започнах да си мисля за това, как вчера исках да нарисувам Брент Нортън. Не, не заради самата картина, а… просто исках да го сложа да седне с бира в ръка и да скицирам потното му, уморено лице и двата кичура на внимателно подстриганата му коса, щръкнали назад. Можеше да стане хубава картина. Трябваше да живея двадесет години с баща ми, за да възприема идеята, че да си добър, може да е достатъчно добре.

Знаете ли какво е талант? Това е проклятието на вечното очакване. Като дете трябва да живееш с това, да се справиш някак. Ако можеш да пишеш, мислиш, че бог те е създал на земята, за да засенчиш Шекспир. Ако можеш да рисуваш, може би мислиш — аз така мислех — че бог те е създал да засенчиш баща си.

Оказа се, че не съм толкова добър, колкото беше той. Опитвах се дълго, може би по-дълго, отколкото трябваше. Направих изложба в Ню Йорк и тя не мина много добре — критиците през цялото време ми навираха в носа баща ми. Година по-късно издържах себе си и Стеф, като правех реклами. Тя беше бременна и аз седнах да поговоря със себе си по въпроса. В резултат от този разговор стигнах до убеждението, че истинското изкуство ще остане завинаги хоби за мен, нищо повече.