Читать «Мъглата» онлайн - страница 47

Все повече и повече хора кимаха и говореха възбудено. За малко да кажа нещо, но замълчах. Милър бе прав. Да се наредят тези торби, нямаше да навреди, можеше само да помогне. Но без да искам си спомних онова пипало, което стисна пакета с кучешка храна. Помислих си, че същото можеше да се случи, ако по-голямо пипало стисне дванадесеткилограмова торба с изкуствен тор. Но да им опявам за това, нямаше да помогне да излезем, нито да ни оправи настроението.

Хората започнаха да се пръскат, като говореха за това, че трябва да се направи и Милър извика:

— Чакайте! Чакайте! Дайте да я свършим тази работа, докато сме заедно!

Те се върнаха обратно, рехава група от петдесет-шестдесет души, и дойдоха в ъгъла, оформен от хладилния шкаф, вратите на склада и гондолата с месото, където господин МакВей обикновено слагаше неща, които никой не иска — татарски кюфтета, шотландски шницели, агнешки мозъци и кълцани дреболии. Били си проправи път сред тълпата с неосъзнатата сръчност на петгодишен в света на гигантите и ми подаде един шоколад:

— Искаш ли, татко?

— Благодаря — взех го аз. Беше сладък и вкусен.

— Сигурно въпросът ми звучи глупаво, но трябва да знаем всичко — пак поде Милър. — Някой да има огнестрелно оръжие?

Последва пауза. Хората започнаха да се оглеждат и да вдигат рамене. Един старец с къдрава бяла коса, който се представи като Амброуз Корнъл каза, че имал пушка в багажника на колата си.

— Ако искате, мога да се опитам да я взема.

Оли каза:

— В този момент не мисля, че идеята е добра, господин Корнъл.

Корнъл изсумтя.

— В този момент и аз не мисля, синко. Но реших, че съм длъжен да предложа.

— Е, аз, не смятах, че е точно така — каза Дан Милър. — Обаче смятах, че…

— Задръжте един момент — каза някаква жена. Това бе дамата с лилавата блуза и тъмнозелените панталони. Тя имаше пясъчно руса коса и хубава фигура. Красива жена. Тя отвори дамската си чанта и извади средно голям пистолет. Тълпата издаде едно Ааааах, сякаш току-що бяха видели фокусник да прави особено впечатляващ трик. Жената, която се бе изчервила, се изчерви още повече. Тя пак бръкна в чантата си и извади кутия патрони „Смит и Уесън“.

— Казвам се Аманда Дъмфрис — каза тя на Милър. — Този пистолет… идея на мъжа ми. Той мисли, че трябва да го нося за самоотбрана. От две години го нося, без да е зареден.

— Съпругът Ви тук ли е, госпожо?

— Не, в Ню Йорк е. В командировка. Често ходи в командировки. Затова настояваше да нося пистолет.

— Е — каза Милър, — ако можете да го използвате, трябва да го задържите. Какъв калибър е, тридесет и девет ли?

— Да. Но никога не съм стреляла с него, с изключение на един път на стрелбище.