Читать «Мъглата» онлайн - страница 46

Кръвно жертвоприношение — думите увиснаха във въздуха и бавно се завъртяха. Дори сега, когато съм по-наясно, продължавам да се убеждавам, че тя имаше пред вид нечие куче — в магазина имаше няколко, подтичваха напред-назад, въпреки забраната да бъдат допускани вътре. Дори сега си го повтарям. В тъмнината тя приличаше на някаква полудяла отломка от пуританизма на Нова Англия… но подозирам, че бе мотивирана от нещо по-тъмно и по-дълбоко от пуританизма. Пуританизмът имаше своя тъмен прадядо — старият Адам с кървави ръце.

Тя отвори уста да каже още нещо, но един дребен, спретнат човек с червени панталони и чиста риза я плясна през лицето. Косата му бе разделена на път отляво, толкова прав, сякаш го правил с линия. Носеше очила. Имаше безпогрешния вид на летовник.

— Стига си говорила гадости — каза той тихо и безизразно.

Госпожа Кармъди доближи ръка към устата си и после я протегна към нас в безмълвно обвинение. На дланта й имаше кръв. Но черните й очи сякаш танцуваха в луда радост.

— Нямаше да ти се размине — извика една жена. — Аз самата щях да го направя.

— Те ще ви пипнат — каза госпожа Кармъди, показвайки окървавената си длан. Струйката кръв се стичаше от една бръчка край устата й надолу по брадата й, като струйка дъжд към канавката. — Може би не днес. Довечера. Довечера, когато се стъмни. Те ще дойдат през нощта и ще вземат още някого. Ще дойдат с нощта. Ще ги чуете как идват, как пълзят и се промъкват. И когато дойдат, ще молите мама Кармъди да ви каже какво да правите.

Мъжът с червените панталони бавно вдигна ръка.

— Хайде, удари ме — прошепна тя и се ухили с кървавата си усмивка. Ръката му потрепери. — Удари ме, ако смееш. — Ръката му се отпусна. Госпожа Кармъди се оттегли сама. Тогава Били наистина започна да плаче, като криеше лицето си в мен, така както момиченцето бе крило лицето си в баща си.

— Искам да си ида в къщи — каза той. — Искам да видя мама.

Най-накрая разговорът тръгна в по-малко страховито русло. Огромните витрини, явното слабо място на магазина се появи в разговора. Майк Хатлън попита какви други входове и изходи има магазинът и Оли и Браун ги изброиха — две врати на рампата, освен вратата, която Норм бе отворил. Основният ВХОД/ИЗХОД. Прозорецът на канцеларията на управителя (дебело бронирано стъкло, здраво заключен).

Разговорът по тези въпроси имаше парадоксален ефект. Той ни накара да видим по-реално опасността, но от друга страна ни накара да се почувстваме по-добре. Дори Били го усети. Той попита дали може да си вземе шоколад. Казах му, че може, стига да не се доближава до голямата витрина.

Когато той се бе отдалечил достатъчно и не можеше да ни чуе, един мъж до Майк Хатлън каза:

— Е, добре, и какво ще правим с тези витрини? Бабата може да е съвсем луда, но може да е права за това, че нещо може да дойде след падането на мрака.

— Може дотогава мъглата да се вдигне — каза една жена.

— Може — каза мъжът. — А може и да не се вдигне.

— Някакви предложения? — попитах аз Бъд и Оли.

— Един момент — каза мъжът до Хатлън. — Аз съм Дан Милър. От Лин, Масачузетс. Не ме познавате и няма откъде, но аз имам място край езерото Хайланд Лейк. Тази година го купих. Направо ме обраха, но трябваше да го купя. — Чу се кикот. — Както и да е. Там долу видях цяла купчина торби с изкуствен тор. Повечето по дванадесет килограма. Можем да ги наредим като чували с пясък. Ще оставим амбразури, през които ще наблюдаваме.