Читать «Мъглата» онлайн - страница 36

— Недей, Дейвид — каза той. — Не го удряй повече. Това нищо не решава.

Джим стоеше встрани, лицето му бе объркано и празно. Ритнах един кашон към него. Той се удари в един от ботушите му и отскочи.

— Ти и твоят приятел сте страхотни тъпанари — казах аз.

— Хайде, Дейвид — каза Оли с нещастен тон. — Остави.

Джим свали поглед към ботушите си. Майрън седеше на пода и си притискаше шкембето с ръце. Дишах тежко. Кръвта бучеше в ушите ми и целият треперех. Седнах на някакви кашони, отпуснах глава между коленете си и хванах глезените си с ръце. Поседях така известно време с коса, паднала на очите и чаках да видя дали ще припадна, ще повърна или кой знае какво.

След известно време това чувство започна да отминава и аз вдигнах очи към Оли. Розовият му пръстен блестеше приглушено на аварийното осветление.

— Добре — казах аз вяло. — Свърших.

— Добре — каза Оли. — Трябва да помислим какво да правим сега.

Складът пак започваше да замирисва на изпарения.

— Да спрем агрегата. Това е първото нещо.

— Да, да се махаме оттук — каза Майрън. Очите му ме гледаха умолително. — Много съжалявам за онова момче. Но ти трябва да разбереш…

— Нищо не трябва да разбирам. Ти и твоето приятелче идете обратно в магазина, но чакайте до хладилния шкаф с бирата. Не казвайте думица на никого. Засега не.

Те тръгнаха с готовност, като се притиснаха един о друг, когато преминаваха през двойната врата. Оли спря агрегата и точно, когато светлините започнаха да гаснат, видях подплатеното одеяло, от този тип, дето ги използват превозвачите на багаж, за да опаковат чупливи неща. То бе метнато върху каси с празни бутилки от газирана вода. Посегнах и го грабнах за Били.

Чу се как Оли излиза от агрегатното с тътрене и препъване. Като повечето пълни мъже, той дишаше шумно и тежко.

— Дейвид? — гласът му бе малко неуверен. — Тук ли си още?

— Тук съм, Оли. Внимавай, че има паднали кашони с белина.

— Добре.

Гласът ми му показваше посоката накъде да върви и след тридесетина секунди той протегна ръка и се хвана за рамото ми. Въздъхна дълбоко, на пресекулки.

— Боже Господи, да се махаме оттук — усещах мириса на ментови бонбони, които той винаги дъвчеше. — Тази тъмнина е… много неприятна.

— Така е — казах аз. — Обаче почакай само една минутка, Оли. Исках да поговоря с теб, без онези двамата идиоти да ни чуят.

— Дейв… те не накараха Норм да го направи. Помни това.

— Норм беше дете, а те не са. Но няма значение. Всичко свърши. Трябва да им кажем, Оли. На хората в магазина.

— А, ако изпаднат в паника… — гласът на Оли бе неуверен.

— Може да изпаднат, може да не изпаднат. Но ще си помислят добре, преди да излязат навън, а повечето искат именно това. Защо да не го направят? Повечето от тях са оставили хора вкъщи. И аз съм оставил човек. Трябва да им дадем да разберат, че ако излязат, поемат риск.

Ръката му здраво стискаше моята.

— Добре — каза той. — Само се питам… всички тези пипала… като калмар или нещо такова… Дейвид, къде е основата им? Къде започват всички тези пипала?