Читать «Мъглата» онлайн - страница 35

Здравата ръка на Норм се откъсна от вратата. Той затупа с нея по бетонната рампа и лудо се заопитва да се вкопчи в нещо с единствената си свободна ръка. За миг очите му срещнаха моите. Бяха дяволски блестящи и напълно съзнаващи какво става. Тогава бе издърпай в мъглата, въпреки че се съпротивляваше. Последва още един писък, който стихна задавено. Норм изчезна. Протегнах дръжката на метлата, натиснах копчето и моторът изви. Вратата започна да се плъзга надолу. Първо докосна най-дебелите пипала, онова, дето опипваше в посока към Майрън. Притисна ципата — кожата или каквото там беше — и после я проби. Заблика черна лепкава течност. Пипалото започна да се гърчи лудо и да се удря в бетонния под на склада, като гаден бич, след това започна да се изпъва. След миг изчезна. Другите започнаха да се изтеглят.

Едно от тях се бе вкопчило в петкилограмова торба с кучешка храна и не искаше да я пусне. Спускащата се врата го сряза на две, преди да влезе в жлеба си. Отрязаното парче от пипалото се сви конвулсивно, скъса торбата и пръсна кафяви гранули кучешка храна из целия склад. После започна да се мята по пода като риба на сухо, ту се навиваше, ту се развиваше, все по-бавно, докато остана неподвижно. Побутнах го с дръжката на метлата. Парчето от пипалото, дълго около метър, се вкопчи в нея за миг, после се отпусна и се просна сред пръснатите рула тоалетна хартия, кучешката храна и белина.

Не се чуваше нищо освен ревът на агрегата и Оли, който плачеше в шперплатовото отделение. Виждах го как седи вътре на един стол и притиска лицето си с ръце.

Тогава чух още един звук. Мекият, плъзгащ се звук, който бях чул в тъмнината. Само че, сега той бе десеторно по-силен. Това бяха пипала, виещи се на рампата пред вратата, които се опитваха да намерят начин да влязат.

Майрън направи две крачки към мен.

— Виж — каза той. — Трябва да разбереш…

Забих му един юмрук във физиономията. Той бе прекалено изненадан, за да се опита да го парира. Улучих го точно под носа и устната му се заби в зъбите му. В устата му шурна кръв.

— Вие го убихте! — крещях аз. — Видяхте ли го добре? Видяхте ли добре какво направихте?

Започнах да го удрям с юмруци, да замахвам със сила отляво и отдясно. Не да нанасям точни удари, както ме бяха учили на тренировките по бокс в училище, а просто да замахвам във всички посоки. Той отстъпи назад, избягна някои от ударите ми, а други прие с вцепененост, която бе нещо като примирение или покаяние. Това ме ядоса още повече. Разкървавих му носа. Ударих го под окото така, че сигурно щеше да посинее красиво. Цапнах му един силен по брадата. След него очите му се замъглиха и добиха почти празен израз.

— Виж — продължаваше да говори той, — виж, виж — но тогава го ударих в корема, извадих му въздуха и той престана да повтаря „виж, виж“. Не зная още колко щях да продължа да го удрям, но някой ме хвана за ръцете. Освободих се и се извърнах. Надявах се, че е Джим. Исках и него да набия.

Но не беше Джим. Беше Оли. Кръглото му лице бе мъртвешки бледо. Тъмни бяха останали само кръговете около очите му — очи, които продължаваха да блестят от сълзи.