Читать «Мъглата» онлайн - страница 29

Складът бе дълъг и тесен, едва осветен от аварийните светлини. Беше пълен с кашони — от едната страна белина, касетки с безалкохолни, от другата страна на агрегатното отделение, натрупани кутии с макарони и кетчуп. Една от кутиите бе паднала и изглеждаше сякаш картонът кърви.

Отворих вратата на агрегатното отделение и влязох вътре. Машината бе скрита във вдигащи се нагоре мазни облаци син дим. Ауспухът излизаше през една дупка в стената. Сигурно нещо бе блокирало другия край на тръбата. Имаше едно просто копче за включване и изключване и аз го щракнах. Агрегатът спря, блъвна, закашля се и замря. След това започна да затихва, пукайки и с това ми напомни за упорития трион на Нортън.

Аварийните светлини изгаснаха и аз останах в тъмното. Изплаших се и изгубих ориентир. Дъхът ми звучеше като лека въздушна струя през тръстиката. Излизайки навън блъснах носа си в шперплата на вратата и сърцето ми подскочи. На двойните врати имаше прозорци, но кой знае защо бяха боядисани черни и тъмнината бе почти пълна. Залитнах и се блъснах в купчина кашони с белина. Те се прекатуриха и паднаха. Един мина така близо до главата ми, че аз се дръпнах назад и се препънах в друг кашон, който бе паднал зад мен. Паднах и си ударих главата толкова силно, че видях звезди в тъмнината. Голямо шоу.

Лежах, проклинах се и си разтривах главата, като все си повтарях, че трябва да запазя спокойствие, просто да се изправя, да изляза оттук и да се върна при Били. Казвах си, че нищо меко и лепкаво няма да обвие глезена ми и или да се плъзне в опипващата ми ръка. Повтарях си, че не трябва да губя самообладание, защото в противен случай ще свърша, бутайки се насам-натам в паника, да събарям неща и така да си създавам допълнителни прегради.

Внимателно се изправих, търсех да видя лъч светлина през вратите. Видях един, тъничък, но безпогрешен лъч в тъмнината. Тръгнах към него, после се спрях.

Чу се звук. Тих звук от някакво приплъзване. Спря, после започна отново с едно крадливо леко изтупкване. Вътре в мен всичко олекна. По някакъв магически начин пак станах на четири години. Този звук идваше някъде зад мен. Отвън. Където беше мъглата. Нещо се хлъзгаше и пързаляше и драскаше по тухлите. И може би търсеше път да влезе вътре.

А може би вече беше вътре и търсеше мен. Може би след миг щях да усетя това, което вдигаше шума, върху обувката си. Или върху врата си.

Пак започна. Сега вече бях сигурен, че е отвън. Но от това не стана по-добре. Заставих краката си да се задвижат, но те отказаха. Тогава се промени качеството на звука. Нещо зашумоли в мрака, сърцето ми подскочи и аз се втурнах към вертикалната ивица светлина. Блъснах се във вратите с протегнати напред ръце и изскочих в магазина.

Двама-трима души се намираха точно пред двойните врати — Оли Уийкс бе един от тях — и всички подскочиха изненадано. Оли сложи ръка на гърдите си.

— Дейвид! — каза той със стегнато гърло. — Боже господи, изкара ми акъла… — Той видя лицето ми. — Какво ти е?