Читать «Мъглата» онлайн - страница 27

— Той е прав — той е прав — извиках аз, крещейки, за да ме чуят. — Да се опитаме само да запазим спокойствие.

— Мисля, че това бе земетресение — каза един мъж с очила. Гласът му бе мек. В ръката си държеше опаковка кюфтета и пакет хлебчета. С другата си ръка държеше ръчичката на малко момиченце, може би една година по-малко от Били. — Наистина мисля, че беше земетресение.

— В Нейпълс имаше земетресение преди четири години — каза един дебел мъж, от местните.

— Това бе в Каско — веднага му се противопостави жена му. Тя говореше с безпогрешния тон на човек, който е свикнал винаги да се противопоставя.

— Нейпълс — каза дебелият мъж, но този път с по-малка увереност.

— Каско — каза жена му твърдо и той се отказа.

Някъде една консервна кутия изместена към ръба на полицата от пропадането, земетресението или каквото там беше, падна на земята и изтрака със закъснение. Били избухна в плач.

— Искам да си ида у дома! Искам при МАЙКА!

— Не можете ли да накарате това дете да замълчи? — попита Бъд Браун. Очите му бързо, но безцелно се местеха от място на място.

— А ти би ли искал един по зъбите, мелница такава? — попитах го аз.

— Хайде, Дейв, така няма да се оправят нещата — каза Нортън разсеяно.

— Извинявайте — каза жената, която бе изкрещяла по-рано. — Извинявайте, но аз не мога да остана. Трябва да ида вкъщи при децата.

Тя погледна към нас, руса жена, с уморено, симпатично лице.

— Уанда гледа малкия Виктор, нали разбирате. Уанда е само на осем и понякога забравя… забравя, че трябва да… ами, да го гледа. А малкият Виктор обича да включва котлона и да гледа как светва лампичката… харесва му лампичката… понякога изключва шнура от контакта… така прави Виктор… а Уанда се… отегчава, като го погледа малко… тя е само на осем… — тя спря да говори и се загледа в нас. Предполагам, че сме й изглеждали в този момент като маса безмилостни очи, не човешки същества, а просто очи. — Няма ли да ми помогне някой? — изкрещя тя. Устните й започнаха да треперят. — Няма ли… няма ли… някой тук да изпрати една жена до дома й?!

Никой не отговори. Хората затътриха крака. Тя местеше погледа си от лице на лице, а нейното собствено бе разплакано. Дебелият мъж, от местните, направи полукрачка напред, а жена му го дръпна веднага назад, с ръка, която се сключи около китката му като белезници.

— Вие? — русата жена попита Оли. Той поклати глава. — Вие? — каза тя на Бъд. Той сложи ръка върху калкулатора на тезгяха и нищо не отговори. — Вие? — каза тя на Нортън, а Нортън започна да говори нещо със своя дълбок адвокатски глас, че човек трябва да изтича полуприведен и…, а тя го отмина и Нортън постепенно заглъхна.

— Вие? — обърна се тя към мен, а аз пак вдигнах Били на ръце, като щит, който да ме предпази от ужасното й, покрусено лице.

— Дано да изгниете в ада — каза тя. Не го изкрещя. Гласът й бе смъртно уморен. Тя отиде до изхода и отвори вратата с две ръце. Исках да й кажа нещо, да й извикам да се върне, но устата ми бе съвсем пресъхнала.

— Хей, госпожо, чуйте… — започна тийнейджърът, който бе изкрещял на госпожа Кармъди. Той я хвана за ръката. Тя хвърли такъв поглед към ръката му, че той я пусна засрамен. Тя се измъкна и потъна в мъглата. Ние я наблюдавахме без никой дума да продума. Видяхме как мъглата я погълна, как тя се разтвори в нея и как тя повече не беше човешко същество, а само едно очертание на човек, направено с молив и мастило, нарисувано върху най-бялата хартия на света, и никой нищо не каза. За миг тя заприлича на буквите на знака „ДВИЖЕТЕ СЕ ВДЯСНО“, които сякаш плуваха в нищото. Изчезнаха ръцете й, краката й, русата й коса и останаха само неясните очертания на лятната й рокля, сякаш танцуващи в белия ад. Тогава изчезна и роклята й и никой нищо не каза.