Читать «Мъглата» онлайн - страница 25

Те продължиха да се движат, но някои от тях хвърлиха продуктите. Някои се смееха възбудено, но те бяха малцинство. Изсипаха се в мъглата и никой от нас, останалите, повече не ги видя. През отворената врата нахлуваше лека, парлива миризма. Хората започнаха да се трупат там. Започна бутане и блъскане. Раменете ми започнаха да отмаляват от това, че държах Били. Той бе доста тежък. Понякога Стеф го наричаше „малкото ми слонче“.

Нортън тръгна към вратата, лицето му бе напрегнато и умислено.

Прехвърлих Били в другата си ръка, така че успях да хвана Нортън за лакътя, преди той да се е отдалечил.

— Недей, на твое място аз не бих — казах аз. Той се обърна.

— Какво?

— По-добре изчакай да видим.

— Какво да видим?

— Не зная — казах аз.

— Да не мислиш… — започна той и от мъглата долетя писък.

Нортън млъкна. Тълпата, която се бе скупчила на изхода, се разреди и тръгна назад. Шумът от възбудени гласове, викове и подмятания полека-лека стихна. Изведнъж лицата на хората до вратата станаха плоски, бледи, двуизмерни.

Писъкът продължи, сякаш се състезаваше със сирената на пожарната. Изглеждаше невъзможно човешки дробове да поберат толкова въздух, че издадат толкова продължителен писък. Нортън измърмори:

— Боже Господи! — и прокара ръце през косата си.

Изведнъж писъкът секна. Не затихна, а сякаш беше пресечен. Още един мъж излезе навън, мускулест мъж с работни панталони. Мисля, че бе решил да спаси пищящия. Известно време той бе там, виждаше се през стъклото и мъглата, като през млечната пяна над чаша. Тогава (доколкото ми е известно аз съм единственият, който видя това) нещо зад него сякаш започна да се движи, сива сянка в цялата тази белота. И на мен ми се стори, че не мъжът в работните панталони побягна към мъглата, а нещо го издърпа в нея и той размаха ръце нагоре, сякаш бе изненадан.

За миг в магазина настъпи пълна тишина.

Изведнъж отвън изгря съзвездие луни. Светлините на паркинга, явно захранвани от подземен кабел, изведнъж светнаха.

— Не излизайте навън — каза госпожа Кармъдис най-грачещия си глас. — Смърт е да се излезе навън.

Изведнъж на никой не му се искаше да спори или да се смее.

Отвън долетя още един писък, приглушен и далечен този път. Били пак се притисна към мен.

— Дейвид, какво става? — попита Оли Уийкс. Той бе напуснал мястото си. На гладкото му, кръгло лице имаше едри капки пот. — Какво е това?

— Нямам никаква представа — казах аз. Оли изглеждаше много изплашен. Той бе ерген, живееше в хубава малка къщичка край езерото Хайлънд Лейк и обичаше да си пийва в бара на Плезънт Маунтън. На пухкавото пръстче на лявата му ръка имаше пръстен със сапфир. Миналият февруари той спечели малко пари от лотарията. С печалбата си бе купил пръстена. Винаги съм имал чувството, че Оли се бои от момичетата.

— Нищо не разбирам — каза той.

— И аз. Били, трябва да те пусна на земята. Ще те държа за ръка, но ми се откъснаха ръцете.