Читать «Мъглата» онлайн - страница 26

— Мама — прошепна той.

— Тя е добре — казах аз. Трябваше да му кажа нещо.

Старчокът, който има вехтошарски магазин до ресторанта на Йон, мина край нас във вехтата си ватена фланела, която носи целогодишно. Той каза високо:

— Това е облак от индустриално замърсяване. Заводите край Рамфърд и Южен Париж. Химикали. — С тези думи той тръгна по пътека номер 4, край лекарствените средства и тоалетната хартия.

— Да се махаме оттук, Дейвид — каза Нортън, без въобще да е убеден. — Какво ще кажеш, ако ние…

Последва тътен. Странен, разтърсващ тътен, който аз усетих най-вече с краката си, сякаш изведнъж цялата сграда потъна метър надолу. Последва звън на бутилки, които се заклащат по рафтовете и се разбиват на покрития с плочи под. Парче стъкло с триъгълна форма падна от един от сегментите на витрината и аз видях, че дървените рамки, държащи стъклата са се извили и сцепили на някои места.

Сирената на пожарната изведнъж замлъкна.

Тишината, която последва, бе безмълвното притихване на хора, които очакват нещо повече, още нещо да се случи. Тя бе шокирана и изтръпнала и съзнанието ми направи странна връзка с миналото. На времето, когато Бриджтън бе само един кръстопът, баща ми ме вземаше със себе си и разговаряше на тезгяха, докато аз гледах през стъклото към сладкишите и дъвките. Беше януари и снегът се топеше. Не се чуваше никакъв звук, освен капенето на водата от разтопения сняг през галванизирания тенекиен улук във варелите от двете страни на магазина. Аз гледах захарните петлета, пъстрите шекерени пръчки и хартиените въртележки. Мистичните жълти глобуси, светещи над главите ни, показваха огромните проектирани сенки на батальоните умрели мухи от миналото лято. Едно малко момче на име Дейвид Дрейтън с баща си, известния художник Андрю Дрейтън, чиято картина „Кристина сама“ виси в Белия дом. Малкото момче Дейвид Дрейтън, вперило поглед в сладкишите и картите от дъвките „Дейви Крокет“, с неясното усещане, че му се нишка. А навън — настъпващата, бухнала жълта мъгла от януарското топене на снеговете. Споменът отмина, но много бавно.

— Хей, вие хора! — изрева Нортън. — Всички вие, слушайте ме!

Те започнаха да се оглеждат. Нортън бе вдигнал двете си ръце, с разперени пръсти, като политически кандидат, като приема овациите на тълпата.

— Може би е опасно да се излиза навън! — извика Нортън.

— Защо — изкрещя една жена. — Децата ми са вкъщи! Искам да се върна при децата си!

— Да се излезе навън, означава смърт! — пак се намеси госпожа Кармъди, този път съвсем на място. Тя се бе изправила до огромните чували с изкуствени торове, наредени до витрината и лицето й някак бе започнало да наедрява, сякаш, че се подуваше.

Един тийнейджър я бутна внезапно с всичка сила и тя седна на чувалите, като мърмореше изненадано.

— Стига си повтаряла, дъртофело! Стига си рецитирала тези тъпотии!

— Моля! — извика Нортън. — Само ако изчакаме няколко минути, докато се разнесе, така че да видим…

Това бе посрещнато от шумотевица разнопосочни викове.