Читать «Мъглата» онлайн - страница 24

— Какво, за Бога, е това? — възкликна Нортън.

Тогава започна да се стъмва… не, това не е съвсем точно. Първата ми мисъл не беше, че започва да се стъмва, а че са угаснали лампите. Вдигнах инстинктивно очи към флуоресцентните лампи, и не бях единственият, който го направи. Отначало преди да си спомня, че няма ток, ми се стори, че това е причината, поради която се е променило качеството на осветлението. Тогава си спомних че лампите не са светели през цялото време, откакто сме били в магазина, но преди това нещата не бяха ни изглеждали тъмни. Тогава разбрах, дори преди хората на витрината да започнат да викат и да сочат.

Мъглата идваше.

Идваше откъм Канзаския път, през паркинга, но дори така близо не се различаваше от това, което бях видял за първи път на отсрещната страна на езерото. Беше бяла и ярка, но без блясък. Движеше се бързо и бе закрила по-голямата част от слънцето. На мястото на слънцето сега се виждаше сребърна монета на небето, като пълна луна зимно време, гледана през тънък облак.

Приближаваше се лениво. Докато я наблюдавах си спомних пороя предишната нощ. В природата има страхотни сили, които човек рядко вижда — земетресения, тайфуни, урагани — не съм ги виждал всички, но съм виждал достатъчно, за да се сетя, че те се придвижват със същата бавна, хипнотизираща скорост. Те омагьосват човек, така както Стефи и Били бяха омагьосани пред панорамния прозорец снощи.

Тя се спусна с безразличие над пътя и го скри от погледа ни. Сградата на МакКиън, в Холандски колониален стил, бе погълната цяла. За миг вторият етаж на разбитата жилищна сграда продължи да се подава в белотата, но после и тя се скри. Табелите „ДВИЖЕТЕ СЕ ОТДЯСНО“ на входа и на изхода на паркинга изчезнаха, за миг изглеждаше сякаш черните букви са останали забравени, когато изчезна мръснобелият фон. След това започнаха да изчезват колите на паркинга.

— Какво е това, за Бога? — попита пак Нортън и гласът му секна.

Тя приближаваше и изяждаше с еднаква лекота синьото небе и черната козирка на сградата. Дори на шест метра разделителната линия между мъглата и останалата част от атмосферата, бе пределно ясна. Имах шантавото усещане, че гледам някакви специални ефекти, измислени от Уили О’Брайън или Дъглас Тръмбул. Всичко се развиваше така бързо. Синьото небе се сви до една широка ивица, след това до тънка лента, после до линия от молив. После съвсем изчезна. Пуста белота се притискаше до стъклото на широката витрина. Виждах само до кофата за смет, на около метър от стъклото, но по-далече не виждах. Виждах само бронята на моя Скаут, но това бе всичко.

Изпищя жена, много високо и продължително. Били се притисна още по-силно към мен. Тялото му трепереше като сноп жици, по които тече високо напрежение.

Един мъж изкрещя и се втурна по пътечката край една от свободните каси към вратата. Мисля, че това накара хората да, се спуснат в паническо бягство. Втурнаха се един през друг в мъглата.

— Хей! — изрева Браун. Не разбрах дали е ядосан, изплашен или и двете. Лицето му бе почти мораво. По шията му се бяха подули вени, дебели като кабелите на акумулатор. — Хей, хора, не можете да вземете тези неща! Върнете всичко, това е кражба!