Читать «Мъглата» онлайн - страница 19

— Как се оправяте? — попитах аз и Нортън се огледа с несъмнено облекчение.

— Добре се оправяме, нали, Били?

— Разбира се — каза Били и не можа да се сдържи и добави самодоволно: — Обаче има доста работи, които и господин Нортън не може да разчете, татко.

— Чакай да видя — взех списъка.

Нортън бе поставил по една прилежна, адвокатска чертичка срещу всяко нещо, което те с Били бяха вече взели — шест-седем точки от списъка, включително млякото и опаковка от шест кока-коли. Имаше още десетина неща, които тя искаше.

— Трябва да се върнем при плодовете и зеленчуците — казах аз. — Тя иска домати и краставици.

Били започна да извива количката, а Нортън каза:

— Трябва да идеш да погледнеш на касата, Дейв.

Отидох да хвърля един поглед. Такова нещо човек може да види само на снимка във вестника в ден без особени новини, с някакъв хумористичен текст отдолу. Работеха само две каси и двойните опашки от хора, чакащи да заплатят покупките си, се извиваха край почти празните полици с хляб, извиваха надясно и се скриваха чак някъде към замразените храни. Всички компютъризирани каси бяха покрити с калъфи. На всяка от отворените клетки имаше по едно изтерзано момиче, което събираше сумите на покупките с джобен калкулатор. При всяко от момичетата бе застанал по един от заместник управителите на магазина, Бъд Браун и Оли Уийкс. Оли ми беше симпатичен, за разлика от Бъд Браун, който се смяташе за Шарл де Гол на супермаркетния свят.

Когато всяко момиче приключваше с по една поръчка, Бъд и Оли залепваха по едно листче към чека или парите на клиента и ги хвърляха в една кутия, която използваха като чекмедже за пари. Имаха сгорещен и уморен вид.

— Надявам се, че си донесъл интересна книга за четене — каза Нортън, когато дойде до мен. — Ще трябва доста да почакаме на опашка.

Помислих си за Стеф, сама вкъщи и пак ме обхвана тревога.

— Иди да вземеш това, което искаш да купуваш — казах аз. — Ние с Били ще се справим с останалата част от списъка.

— Искаш ли да взема и за теб няколко бири?

Размислих малко, но въпреки че се бяхме сдобрили, не исках да изкарам следобеда, напивайки се с Брент Нортън. Особено при положение, че всичко е с главата надолу.

— Извинявай — казах аз — но ще трябва да отложим за друг път, Брент.

Стори ми се, че лицето му леко се изопна.

— Добре — каза той късо и се отдалечи. Гледах го известно време и усетих, че Били ме опъва за ризата.

— Говори ли с мама?

— Не. Телефонът не работеше. Предполагам, че и тези кабели са скъсани.

— Тревожиш ли се за нея?

— Не — излъгах аз. Тревожех се много, но не знаех защо. — Разбира се, че не се тревожа. А ти?

— Нееее… — обаче се тревожеше. Лицето му бе напрегнато. Трябвало е тогава да се върнем. Но дори и тогава може да е било прекалено късно.

III. Падането на мъглата

Върнахме се при плодовете и зеленчуците като пъстърви, които с мъка си пробиват път срещу течението. Видях някои познати лица — Майк Хатлън, един от общинските съветници, госпожа Реплър от Гимназията (страшилището на поколения десетокласници, в момента се мръщеше на пъпешите), госпожа Турман, когато идваше понякога да гледа Били, когато ние със Стеф излизахме — но повечето бяха летовници, които се запасяваха с готови храни и се шегуваха с това какъв първобитен живот водят. Студените закуски бяха обрани както се обират евтините книжки по разпродажбите. Не бе останало нищо, освен няколко опаковки Болонска наденица, макарони на фурна и един самотен колбас, с фалическа форма.