Читать «Мъглата» онлайн - страница 18

Отидох до уличния телефон, който бе на стената между аптеката и пералнята. Една изнемогваща от жегата жена, в лилав костюм, тракаше с вилката на автомата. Аз застанах зад нея, с ръце в джобовете, и се чудех защо бях така неспокоен за Стеф, и защо безпокойството ми бе обвито с тази бяла матова мъгла, изчезналите станции на радиото… и проекта „Стрела“.

Жената в лилавия летен костюм имаше тен и лунички по дебелите рамене. Приличаше на потен портокал. Тя тръшна слушалката обратно на вилката, обърна се към аптеката и я видя.

— Пазете си парите — каза тя. — Дава само та-та-та. — Тя се отдалечи начумерено.

Едва не се плеснах по челото. Разбира се, телефонните кабели бяха скъсани някъде. Някои от тях бяха под земята, но далеч не всички. За всеки случай опитах телефона. Телефонните автомати в областта са, както Стеф ги нарича, Параноични телефони. Вместо да пуснеш монетата веднага, първо чуваш сигнала и набираш номера. Когато някой отговори от другата страна, разговорът автоматично прекъсва, ако не пуснеш монета преди човека отсреща да е затворил. Страшно са изнервящи, но този ден ми свършиха добра работа, защото си спестих парите. Както бе казала жената, чуваше се само та-та-та.

Затворих телефона и тръгнах към супермаркета, точно на време да съм свидетел на една смешна случка. Възрастни мъж и жена вървяха към вратата с надпис „вход“ и си говореха. Като продължаваха да разговарят, те се блъснаха в нея. Изведнъж млъкнаха, а жената изкряска изненадано. Спогледаха се по много комичен начин. След това се засмяха и възрастният мъж отвори вратата пред жена си, с известно усилие — тези врати с електрическа фотоклетка са доста тежки — и двамата влязоха в магазина. Когато токът спре, човек попада в стотици уловки.

Като повечето модерни супермаркети и този бе конструиран като лабиринт — модерната пазарна техника превръща купувачите в бели мишки. Продуктите, от които човек наистина има нужда, основни неща като хляб, мляко, бира, замразени храни, се намираха в далечния край на магазина. За да стигнеш до тях, трябваше да минеш край всички „стоки на импулса“, познати на съвременния човек — като се започне от запалки и се стигне до гумени кокали за кучета. До входа се намират плодовете и зеленчуците. Погледнах по пътеката, но не видях нито Нортън, нито сина ми. Старата дама, която се бе блъснала във вратата, сега разглеждаше грейпфрутите. Съпругът й бе извадил пазарска мрежа, за да прибира покупките.

Тръгнах по пътеката и свих наляво. Намерих ги на третата пътечка. Били се чудеше пред рафтовете с желирани кремове и нишестета. Нортън стоеше зад него и надничаше в списъка на Стеф. Не се сдържах да не се засмея на объркания му вид.

Пробих си път към тях между натоварени колички (Стеф не бе единствената обхваната от катеричи импулси) и зяпащи купувачи. Нортън взе две консерви с пълнеж за пай и ги сложи в количката.