Читать «Мъглата» онлайн - страница 16

— Майка ти е голяма скица, Били — каза Нортън. Той разроши небрежно косата на Били, а очите му пак се залепиха за тениската на Стеф. Не, той не беше човек, който би могъл да ми харесва.

— Слушай, защо не дойдеш с нас, Стеф? — попитах аз. Без някаква конкретна причина изведнъж ми се прииска тя да дойде с нас.

— Не, ще остана тук и ще оплевя малко градината — каза тя. Погледът й се премести към Нортън и после пак към мен. — Тази сутрин имам чувството, че аз съм единственото нещо, което работи без електричество.

Нортън се разсмя малко пресилено. Разбрах я накъде бие, но опитах още веднъж.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм — каза тя твърдо. — Упражнението „клекни-стани“ ще ми подейства добре.

— Внимавай да не изгориш на слънцето.

— Ще си сложа сламената шапка. Като се върнете, ще ядем сандвичи.

— Добре.

Тя вдигна лицето си за целувка.

— Внимавай, и по Канзаския път може да има повалени дървета.

— Ще внимавам.

— И ти внимавай — каза тя на Били и го целуна по бузата.

Той излетя през вратата и тя се затръшна след него.

Ние с Нортън го последвахме.

— Защо не идем до твоето място да нарежем дървото и да го махнем от колата ти? — попитах го аз. Изведнъж можех да измисля сто причини да отложа тръгването за града.

— Дори не ща да го погледна преди да съм обядвал и да съм изпил няколко от тези — каза Нортън и вдигна кутията бира. — Станало каквото станало, Дейв, приятелю.

Никак не ми хареса да ме нарича приятелю.

И тримата седнахме на предната седалка на Скаута (в ъгъла на гаража очуканото ми тракторче проблясваше жълто с плуга си, като духа на предстояща Коледа) и аз дадох заден, а под гумите изпукаха навени от бурята клонки. Стеф стоеше на циментираната пътечка, която водеше към зеленчуковите лехи в най-западната част на мястото. В едната си ръка държеше градинарска ножица, а в другата — щипка за плевене. Беше си нахлупила старата широкопола шапка, която хвърляше сянка върху лицето й. Натиснах клаксона два пъти, лекичко, и в отговор тя вдигна ръка заедно с щипката. Потеглихме. Не съм виждал жена си оттогава.

Наложи се да спрем веднъж на Канзаския път. След като бе минал жълтият камион, един доста голям бор бе паднал напреки на пътя. Ние с Нортън слязохме и го отместихме достатъчно, за да може да се провре колата, а ръцете ни станаха целите лепкави от смолата. Били искаше да ни помогне, но аз му махнах да стои настрана. Страхувах се да не му влезе някой клон в окото. Старите дървета винаги са ми напомняли за Ентите във великолепната сага за пръстените на Толкин. Само че лоши Енти. Старите дървета са опасни. Няма значение дали човек се разхожда из гората или кара ски-писалки. Старите дървета искат да го наранят и да го убият, ако могат.

Самият Канзаски път бе чист, но на няколко места видяхме още паднали жици. На около триста-четиристотин метра от къмпинга Вики-Лин видяхме електрически стълб, паднал в канавката, в края му се бяха навили тежки жици, като рошава коса.

— Каква буря само — каза Нортън със своя меден, школуван за съдебната зала глас, но този път не ни четеше лекция, просто бе сериозен.