Читать «Мъглата» онлайн - страница 14

— Здрасти, Дейв — каза той след една дълга и неловка пауза — Тишината бе още по-подчертана от отсъствието на рева на триона. Той спря, после избърбори: — Онова дърво. Онова проклето дърво. Много съжалявам. Ти беше прав.

Вдигнах рамене. Той каза:

— Едно друго дърво е паднало върху колата ми.

— Много съжалявам да го ч… — започнах аз и в този момент в съзнанието ми изплува страхотно подозрение. — Не върху „Ти-бърда“, нали?

— Да, върху нея.

Нортън имаше един „Тандърбърд“ модел 1960, в отлично състояние, само на четиридесет хиляди километра. Бе тъмно среднощносиньо отвън и отвътре. Караше я само лятно време, много рядко. Той обичаше тази кола така, както някои мъже обичат електрически влакчета или корабни модели или детски пистолети за стрелба в цел.

— Ама, че гадост — казах аз съвсем искрено.

Той бавно поклати глава.

— За малко да я оставя. Почти бях готов да си взема микробуса. После обаче си казах, какво толкова. Докарах я тук и един голям изгнил бор падна отгоре й. Покривът изцяло е хлътнал навътре. И аз реших да го нарежа… дървото искам да кажа… но не мога да си включа триона… Двеста долара платих за тази идиотщина… а… а…

Гърлото му започна да издава къси задавени звуци. Устата му се движеше така сякаш, че нямаше зъби, а се опитваше да яде фурми. За една секунда на безпомощност си помислих, че той просто ще стои там и ще ревне като дете, което играе на пясъка. Тогава той успя да се овладее донякъде, вдигна рамене и се обърна уж да погледне към парчетата дърво, които бях нарязал.

— Е, може да ти погледнем триона — казах аз. — Колата ти нали е застрахована?

— Да — каза той. — Както и твоят навес.

Разбрах го какво иска да каже и си спомних какво Стеф бе казала за застраховката.

— Слушай, Дейв, чудя се дали би имал нещо против да ми дадеш на заем Сааба да ида до града. Трябва да купя хляб, някаква суха храна и бира. Много бира.

— Ние с Били отиваме в града със Скаута — казах аз. — Ела с нас, ако искаш. И, ако ми помогнеш да дръпнем това дърво встрани.

— С удоволствие.

Той хвана единия край, но не можа да го повдигне. По-голямата тежест падна върху мен. С общи усилия успяхме да търкулнем дървото в храсталака. Нортън дишаше тежко и пъшкаше. Лицето му бе станало почти лилаво. Притесних се за машинката му.

— Добре ли си? — попитах аз и той кимна, като продължаваше да диша тежко. — Ела да идем вкъщи тогава. Ще те черпя една бира.

— Благодаря — каза той. — Как е Стефани? — Бе започнал да възвръща старата си надутост, която така мразех.

— Много е добре, благодаря.

— А сина ти?

— И той е добре.