Читать «Моето хубаво пони» онлайн - страница 4

Погледна към дядо с широко отворени кафяви очи.

— Няма да го изпуснеш — каза дядо. — А дори и да го сториш, вероятно няма да го спреш — и друг път е бил изпущан, дори са стъпвали отгоре му в една проклета кръчма в Ютика, досега не е спирал никога. И ако спре, ти губиш, не аз, защото сега той е твой.

— Какво? — той искаше да каже, че не разбира, но не можа да довърши, защото му мина през ум, че е разбрал.

— Давам ти го — каза дядо. — Винаги съм смятал на тебе да го дам, но мътните да ме вземат, ако го пиша в завещанието си. Ще струва повече да се плаща данък наследство, отколкото струва самото нещо.

— Дядо… аз… Боже!

Дядо се разсмя и се смя, докато се закашля. Преви се на две, смееше се и кашляше, лицето му стана мораво като слива. Радостта и учудването на Клайв почти изчезнаха и се превърнаха в притеснение. Той си спомни как майка му все му повтаряше по пътя насам, че не трябва да уморява дядо си, защото дядо е болен. Когато Клайв го бе питал преди два дни — съвсем внимателно — от какво се е разболял, Джордж Банинг бе отвърнал с една-единствена тайнствена дума. И чак вечерта, след като разговаряха в овощната градина, Клайв осъзна, че думата, която дядо му бе произнесъл — „тика“, означава не някаква отровна буболечка, а сърцето на дядо. Докторът го бе накарал да остави цигарите и бе казал, че ако се опита да прави нещо, изискващо повече усилия, като например да рине сняг или да прекопае градината, ще свърши, гушнал букета. Момчето знаеше много добре какво означава това.

„Няма да го изпуснеш. А дори и да го сториш, вероятно няма да го спреш“, бе казал дядо, но момчето бе пораснало достатъчно, за да знае, че все един ден ще спре, че хората и часовниците все един ден спираха.

Клайв почака да види дали дядо ще спре, накрая кашлицата и смехът му се успокоиха и той пак се изправи, избърса с лявата си ръка един сопол, протекъл от носа му и небрежно го тръсна встрани.

— Ти си едно дяволски смешно хлапе, Клайви — каза той. — Имам шестнадесет внука, но мисля, че само двама ще излязат курешки и ти не си от тях — въпреки че си в четата на кандидатите — но само ти можеш да ме разсмееш така, че да ме заболи коремът от смях.

— Не съм искал да те заболи коремът — и дядо пак започна, но този път успя да си овладее смеха, преди да се закашля.

— Навий верижката около пръстите си един-два пъти, така ще се почувстваш по-спокоен — каза дядо. — Ако съзнанието ти е по-спокойно, може би ще ме слушаш по-добре.

Той направи както му бе казал дядо му и наистина се почувства по-добре. Гледаше часовника в дланта си, хипнотизиран от усещането за жив механизъм, от слънчевата звезда на кристала му, от втората стрелка, която се въртеше в своя собствен малък кръг. Но той продължаваше да е дядовият часовник — бе съвсем сигурен в това. Тогава, точно когато тази мисъл занимаваше съзнанието му, един ябълков цвят се плъзна по кристала и изчезна. Това стана за по-малко и от секунда. След ябълковия цвят вече беше истина. Това бе неговият часовник, завинаги… или поне докато един от тях спре да върви, без да може да се поправи и трябва да се изхвърли.