Читать «Моето хубаво пони» онлайн - страница 2

Старецът се казваше Джордж Банинг. Той бе дядо на момчето и от него Клайв Банинг научи, какво е да имаш хубаво пони в живота си. Човек трябва да си има едно такова пони, дори и ако е алергичен към коне, защото без хубаво пони, можеш да имаш по шест часовника във всяка стая и по толкова много часовници на ръцете, че да не можеш да си ги вдигнеш и пак да не знаеш колко е часът.

Даването на указанията (Джордж Банинг никога не даваше съвети, той даваше само указания) стана в същия ден, в който Клайв бе хванат от онзи идиот Олдън Осгуд, докато играеха на криеница. По това време дядото на Клайв изглеждаше по-стар от Господа, което вероятно означаваше седемдесет и две. Имението на Банинг бе в град Троя, щата Ню Йорк, който през 1961 започваше да се учи как да престане да бъде провинциален град.

Даването на указания стана в Западната овощна градина.

Дядо стоеше без палто в средата на една бяла вихрушка, която не беше вихрушка от късен сняг, а от ранен ябълков цвят, понесен от силния топъл вятър. Дядо бе облечен в гащеризон, а отдолу риза с яка, риза, която изглежда някога е била зелена, но сега бе избеляла от десетките и стотици пранета до неопределен маслинен цвят, под ризата се виждаше кръглата извивка на долната фланелка (от раираните, разбира се, по онова време произвеждаха и от другите, но човек като дядо би си останал с раирана фланелка до края) и тази фланелка бе чиста, но с цвят на стара слонова кост, вместо истинския цвят, защото мотото на баба, често повтаряно и дори избродирано върху ковьорче в дневната (вероятно заради кратките мигове, когато самата жена я нямаше да разпръсква мъдростта, която трябваше да се разпръсква), беше следното: „Носи, носи, но не губи! Докрай износи, или без него ти мини!“ Няколко ябълкови цветчета се бяха оплели в дългата коса на дядо, само наполовина побеляла, и момчето си помисли, че старецът изглежда красив сред дърветата.

Той бе забелязал, че дядо му ги наблюдава, докато играеха по-рано същия ден. Наблюдаваше него. Дядо бе седял в люлеещия се стол пред вратата на хамбара. Едната от дъските изскърцваше всеки път, когато дядо се залюляваше и той си седеше там, с книга, разтворена в скута, обърната надолу, с ръце, скръстени върху нея, седеше си там и се люлееше сред неясните аромати на сено, ябълки и ябълково вино. Точно тази игра накара дядо да даде указания на Клайв Банинг по въпроса за времето и колко хлъзгаво е то и как човек трябва да се бори, за да го задържи в ръцете си за по-дълго; понито е красиво, но е със зло сърце. Ако не държиш това красиво пони под око, то ще прескочи оградата, ще изчезне от погледа ти и ще се наложи да си вземеш конопената юзда и да тръгнеш след него — едно пътуване, което със сигурност ще те умори до смърт, дори и да е кратко.

Дядо започна указанията като каза, че Олдън Осгуд не е играл честно. Той трябваше да затвори очи с лице към стария бряст до дръвника за една цяла минута, която трябваше да измери, броейки до шестдесет. Това щеше да даде на Клайви (дядо все така го наричаше и той нямаше нищо против, въпреки че си бе мислил, че веднъж като стане на дванадесет, ще трябва да набие всяко момче или мъж, които го наричат така) и на останалите достатъчна възможност да се скрият. Клайви бе продължил да си търси скривалище, когато Олдън Осгуд стигна до шестдесет, обърна се и го „хвана“, докато той се опитваше да се промуши, като последна възможност, зад камарата щайги, натрупани както дойде до навеса с пресата — там, където машината за изстискване на ябълковото вино се бе издула в полумрака като машина за мъчения.