Читать «Моето хубаво пони» онлайн - страница 5

Стивън Кинг

— Добре — каза дядо. — Виждаш ли как втората стрелка се движи съвсем сама?

— Да.

— Добре. Не откъсвай поглед от нея. Когато стигне най-горе ми извикай „Давай!“. Разбра ли?

Той кимна.

— Добре. Като стигне дотам, просто викай, Галахър.

Клайв гледаше смръщено часовника със сериозността и задълбочеността на математик, който наближава решението на ключово уравнение. Той вече разбираше какво иска да му покаже дядо и бе достатъчно интелигентен, за да разбере, че доказателството е просто една формалност… но трябва да бъде показано независимо от всичко. Това бе ритуал, церемония, като например това, че не можеш да напуснеш църквата, преди свещеникът да е казал благословията, въпреки че всички песни, обявени на дъската вече са изпети, а проповедта най-накрая, за щастие, е завършила.

Когато втората стрелка застана точно на дванадесет на своя отделен малък циферблат (Моят — възторгваше се той. — Това е моята втора стрелка на моя часовник), той извика „Давай!“ с всичка сила, и дядо започна да брои със смазаната скорост на водещ търг, който продава съмнителни стоки и се опитва да се отърве от тях на високи цени, преди хипнотизираната публика да се събуди и да разбере, че не само е била завлечена, но направо престъпно измамена.

— Ино, две, три, чери, пет, шес, сем, осм, дефт, дес, иднайс — нареждаше дядо, подпухналите петна по бузите му и големите морави вени по носа му пак бяха започнали да изпъкват от възбуда. Той завърши с триумфален прегракнал вик: — Песей дефт — шесе! — Като каза това последното, втората стрелка на джобния часовник едва пресичаше седмата тъмна линийка, с която се отчитаха тридесет и пет секунди.

— Колко беше? — попита дядо, като едва си поемаше дъх и триеше с ръце гръдния си кош.

Клайв му каза, като го гледаше с неприкрит възторг.

— Много бързо преброи, дядо!

Дядо махна с ръката, с която триеше гърдите си, сякаш искаше да каже — я се махай!, но се усмихна.

— Онова копеле Осгуд броеше два пъти по-бързо — каза той. — Чух го това копеленце да казва двадесет и седем и следващото нещо, което чух беше някъде към четиридесет и едно. — Дядо го прикова с очите си, тъмно есенносини, съвсем различни от кафявите очи на Клайв. Той сложи възлестата си ръка на рамото на Клайв. Тя бе цялата на буци от артрита, но момчето усети живата сила, която все още дремеше в нея, като жиците в машина, която в момента изключена. — Ти запомни едно нещо, Клайви. Времето няма нищо общо със скоростта, с която броиш.

Клайв кимна бавно. Не разбра напълно, но му се стори, че усеща сянката на прозрението, като сянката на облак, който бавно минава над ливадата.

Дядо бръкна в предния джоб на гащеризона си и извади пакет „Кул“ без филтър. Явно все пак дядо не бе спрял да пуши, независимо от проблемите със сърцето си. Въпреки това на момчето му се стори, че драстично е намалил цигарите, защото този пакет „Кул“ изглеждаше така, сякаш е минал дълъг път; той бе избегнал съдбата на повечето пакети, отворени след закуска и захвърлени празни в канавката в три часа, смачкани на топка. Дядо потършува и извади цигара, почти толкова огъната, колкото и самия пакет, от който беше дошла. Мушна я в ъгъла на устата си, върна пакета в предния си джоб, извади дървена кибритена клечка и я запали с едно отработено драсване върху жълтия нокът на старческия палец. Клайв наблюдаваше, унесен като дете, което гледа как фокусникът изважда ветрило карти от празната си ръка. Драсването върху нокътя бе винаги интересно, но най-изумителното нещо беше, че клечката не угасна. Въпреки силния вятър, който вечно брулеше хълма, дядо хвана малкото пламъче в шепата си, с абсолютна сигурност, почти небрежно. Той запали цигарата си, после размаха клечката, за да я загаси, сякаш просто с усилие на волята си бе отхвърлил вятъра. Клайв погледна внимателно цигарата и не видя черните тлеещи следи да се вдигат от запаления край нагоре по бялата хартия. Значи очите му не бяха го излъгали: дядо си бе запалил цигарата от един прав пламък, като човек, който си пали цигарата от свещ в затворена стая. Това бе чисто и просто магия.