Читать «Камионите» онлайн - страница 7
Стивън Кинг
— Точно така, приятелче.
Беше към девет часа, тъкмо закусвах с останалия от предишния ден сладкиш. Внезапно някакъв клаксон започна да свири, издаваше протяжни вибриращи звуци, които сякаш се врязваха в черепа ми. Приближихме се до витрината и погледнахме навън. Камионите бяха неподвижни, моторите им работеха на празен ход.
Един от тях, с червена кабина, беше спрял почти върху тясната ивица трева между ресторанта и паркинга. От толкова близко разстояние квадратният му радиатор изглеждаше огромен и квадратен. Колелата му достигаха почти човешки бой.
Клаксонът отново нададе вой. Безмилостните настървени сигнали връхлитаха върху нас и кънтяха наоколо. Стори ми се, че долавям някаква закономерност: редуващи се къси и дълги ритмични подсвирквания.
— Това е по морза — внезапно възкликна Джери. Шофьорът го изгледа недоверчиво:
— Откъде знаеш?
Хлапето леко се изчерви.
— Учил съм — като скаут.
— Ти ли? Не може да бъде! — шофьорът поклати глава.
Прекъснах го нетърпеливо:
— Няма значение. Спомняш ли си достатъчно, за да…
— Разбира се. Искам да послушам малко… Дайте ми молив.
Барманът му подаде писалка и Джери започна да пише букви върху книжна салфетка. След малко повдигна главата си.
— Повтаря все едно и също: „Внимание, внимание!“ Трябва да изчакаме.
Зачакахме. Клаксонът продължаваше да сипе точки и тирета в утринната тишина. След малко редът им се промени и малкият отново взе да пише. Надвесени нетърпеливо над главата му, наблюдавахме как върху хартията се появи посланието на нашите неприятели: „Някой трябва да помпа гориво. Няма да му причиним зло. Цялото гориво трябва да се изпомпа веднага. Сега някой трябва да помпа гориво.“
Клаксонът продължи да сигнализира, но Джери спря да пише и каза:
— Отново повтаря: „Внимание, внимание!“
Камионът продължаваше да повтаря съобщението.
Заповедническият му тон не ми се нравеше. Написаните с печатни букви думи изглеждаха механични и безмилостни. Те не търпяха компромиси.
— Какво ще правим?
— Нищо — отвърна шофьорът. Лицето му се изкриви от възбуда. — Единственият изход е да изчакаме. Бензинът им трябва да е привършил. Една от най-малките коли вече спря. Ще трябва само да…
Клаксонът млъкна. Камионът се върна на заден ход при другарите си, които очакваха решението ни, наредени в полукръг, с насочени към нас фарове.
— Там има и булдозер — отбелязах аз. Джери втренчи уплашен поглед в мен.
— Нима мислиш, че ще атакуват ресторанта?
— Убеден съм.
Малкият се обърна към бармана:
— Няма да го направят, нали?
Чернокожият сви рамене.
— Да гласуваме — заяви шофьорът. — По дяволите, та това е чисто изнудване. Нужно е само малко търпение.
Повтаряше една и съща фраза непрекъснато, като заклинание.
— Съгласен съм — отвърнах аз. — Гласувайте.
Шофьорът моментално вдигна ръка:
— Ще чакаме.
— Струва ми се, че ще се наложи да ги заредим с гориво — обадих се аз. — Така ще можем да изчакаме по-добра възможност да се измъкнем.
Обърнах се към бармана. Той рече:
