Читать «Камионите» онлайн - страница 4

Наблюдавах го как прегази невъзмутимо тялото на момичето от кадилака, а после отвърнах очи.

— Та ние сме ги създали! — извика отчаяно момичето. — Те не могат да ни унищожат.

Малкият й нареди да мълчи. Шофьорът успя да разбие автомата и си взе шест-седем пакета цигари. Отвори един, а другите натъпка в джобовете си. Беше толкова настървен, че не можах да разбера дали се кани да изпуши цигарите или да ги изгълта.

Автоматичната ръчка на грамофона постави нова плоча. Беше осем часът.

В осем и половина електричеството угасна.

Момичето изпищя, викът й бе моментално заглушен, сякаш приятелят й притисна с ръка устата й. Грамофонът спря с дълбок провлачен стон.

— Какво, за бога… — възкликна шофьорът.

— Барман — извиках аз, — имаш ли свещи?

— Чакай да потърся… ето, дръж.

Поех свещите, запалихме ги и се заехме да ги поставим наоколо. Предупредих ги:

— Внимавайте! Ако запалим ресторанта, ще си навлечем страшна беля на главата.

Барманът мрачно се изсмя:

— В това можеш да си абсолютно сигурен.

Наредихме свещите навсякъде, малкият и приятелката му се притиснаха един до друг, а шофьорът наблюдаваше през задната врата шестте новодошли тежкотоварни камиона, които сновяха между бетонните островчета на бензиновите колонки.

— Това променя нещата, нали? — процедих аз.

— Точно така, особено ако кабелите са прекъснати.

— Толкова ли е страшно?

— Сандвичите ще изкарат три дни, също и месото, и яйцата. За консервите и сухата храна няма опасност. Но туй не е най-страшното — без електрическата помпа ще останем без вода.

— Колко време ще издържим?

— Без вода — не повече от седмица.

— Напълнете всички съдове, източете докрай водата от крановете. Къде са тоалетните? Водата в казанчетата също може да се пие.

— Служебното помещение е в дъното, но мъжката и дамската тоалетна са отвън.

— Чак до сервиза ли? — Все още не бях психически подготвен за такъв дълъг преход.

— Не, малко Встрани от ресторанта.

— Дай ми някакъв съд.

Барманът намери две поцинковани кофи. Малкият се приближи до нас.

— Какво си намислил?

— Трябва да съберем всичката вода и да се запасим.

— Дай ми кофата.

— Джери — изпищя момичето, — недей!

Малкият я погледна, тя млъкна, взе книжна салфетка и започна да я къса по краищата… Шофьорът беше запалил нова цигара. Взираше се в пода с идиотска усмивка, но не предложи услугите си.

Отидохме до задния вход, откъдето бях влязъл същия този следобед. Спряхме за миг и се загледахме в патрулиращите камиони. Гигантските им сенки ту се приближаваха, ту се отдалечаваха.

— Сега е моментът — прошепна Джери. Допря ръката си до моята, усетих мускулите му — играеха и се напрягаха като изопнати стоманени жици. Ако го блъснех, щеше да отлети право в небето.

— Не се бой! — посъветвах го аз.

Малкият се опита да се усмихне, устните му се изкривиха в жалка гримаса, но и това все пак беше нещо.

— Давай!

Втурнахме се навън.

Лъхна ни хладен нощен въздух. В тревата свиреха щурци, в канавката подскачаха и крякаха жаби. Навън ревът на камионите звучеше по-силно, по-заплашително, сякаш виеха диви зверове. Гледано отвътре, всичко изглеждаше като на шега, но действителността беше страшна, можехме да загинем.