Читать «Камионите» онлайн - страница 3

Усмихнах се кисело:

— От всички възможни места попаднах точно на паркинг за камиони — от трън, та на глог.

Момичето преглътна и каза:

— Видяхме голям автобус, който се движеше в обратна посока и… помиташе колите. Те се подпалваха и избухваха, но преди това автобусът… убиваше хората в тях.

Голям автобус — това беше нещо ново. И страшно.

Внезапно камионите навън запалиха едновременно фаровете и заляха паркинга с призрачна светлина, която се отразяваше от броните им. Продължаваха да патрулират напред-назад и ръмжаха сърдито. Светлините им блестяха като очи в сгъстяващия се мрак, а тъмните ремаркета напомняха прегърбени, готови за атака праисторически чудовища.

Барманът прошепна:

— Не е ли опасно да палим лампите?

— Опитай и ще разбереш — отвърнах аз.

Чернокожият щракна електрическите ключове и над нас светнаха цяла редица наплюти от мухи глобуси. В същото време отвън запремигва неоновата реклама „Бензиностанция и ресторант. При Конаит можете да хапнете добре.“

Не се случи нищо. Камионите продължаваха обиколките си.

— Има нещо мътно в тази работа — шофьорът се смъкна от стола и започна да се разхожда, ръката му беше превързана с червена кърпа, каквито носят механиците. — Досега съм си нямал неприятности с мойта каруца — слушала ме е крантата. Отбих се тук към един и половина да хапна спагети и глей кво стана!

Размаха ръце, кърпата се развяваше във въздуха.

— Собственият ми камион е сега вън с онези — познавам го по слабата лява задна светлина. Карам го от шест години, но ако прекрачи този праг…

— Това е само началото — промълви барманът. Очите му бяха премрежени и непроницаеми. — Положението е сериозно, щом туй радио не работи. Тепърва се започва.

Лицето на момичето пребледня като вар. Побърза да кажа:

— Това все още не означава нищо.

— Каква ли е причината? — лицето на шофьора беше угрижено. — Може би някакви електрически бури в атмосферата? Или пък опити с ядрено оръжие?

— А може би камионите са полудели — отвърнах аз.

Беше около седем часа. Приближих се до бармана:

— Как сме с храната? Ще стигне ли, ако се наложи да останем тук известно време?

Челото му се смръщи умислено.

— Засега сме добре. Вчера докарах продукти. Имаме двеста-триста сандвича, консервирани плодове и зеленчуци, овесени ядки, яйца… Млякото е малко, но водата се изпомпва от кладенец. Ако се наложи, петимата можем да изкараме около месец.

Шофьорът се приближи и примига срещу нас:

— Нямам кьорава цигара. Онзи автомат…

— Не сър, туй не е мой автомат — дръпна се барманът.

Шофьорът държеше железен лост, който бе измъкнал от склада в дъното на ресторанта, и се отправи с него към машината.

Малкият се приближи до лъскавия джубокс и пусна монета от двайсет и пет цента. Разнесе се гласът на Джон Фогарти, който пееше за щастието да си роден край езерото.

Отпуснах се на стола и погледнах към витрината. Гледката никак не ме зарадва. Към патрулиращите камиони се беше присъединил пикап шевролет, който приличаше на малко пони сред стадо едри впрегатни коне.