Читать «Библиотечна полиция» онлайн - страница 7

Не му харесваше — караше го да се чувства неспокоен, без да знае защо. Нали беше само библиотека, а не подземията на Инквизицията. Въпреки това, докато измина пътя по плочките до входа, в корема му се надигнаха нови кисели вълни. В киселините имаше странен сладък привкус, който му напомни за нещо… може би нещо много отдавнашно. Той сложи в уста една ментолка, започна да я хруска и взе внезапно решение. Речта му си беше достатъчно добра и в този вид. Не страхотна, но достатъчно добра. Все пак щеше да я чете пред „Ротари клуб“, а не пред Обединените нации. Стига глупости. По-добре да се върне в кантората и да се занимае с кореспонденцията си, която беше изоставил сутринта.

Понечи да се обърне и внезапно си помисли: „Така е тъпо. Наистина тъпо. Искаш да бъде тъпо? Добре. Но ти се съгласи да произнесеш тази проклета реч — защо да не я направиш добра?“

Стоеше пред входа, намръщен и нерешителен. Обичаше да се забавлява в „Ротари“. И Крейг обичаше това. И Франк Стивънс. Повечето от младите бизнесмени от Джънкшън сити гледаха насмешливо на тези събрания. Но рядко пропускаха някое от тях и Сам мислеше, че знае защо — това беше място, където можеше да се завържат връзки. Място, където човек като него можеше да се срещне с някои от по-възрастните бизнесмени от Джънкшън сити. С хора като Елмър Баскин, чиято банка беше помогнала за откриването на търговски център в Бивъртън преди две години. Хора като Джордж Канди — който, както разправяха, можеше само с едно телефонно обаждане да осигури три милиона долара за някоя нова разработка… стига да поискаше.

Там имаше хора от малкия град — хора, които се увличаха от училищните състезания по баскетбол, подстригваха се при Джими, вместо с пижами си лягаха със спортни фланелки и гащета, хора, които все още пиеха бира от бутилката. Те всъщност бяха хората, които движеха живота в Джънкшън сити и като се замислиш, не беше ли точно това, което го караше да идва тук в петък вечер? Като се замислиш, не беше ли точно това, заради което Крейг се беше обадил в такава паника, след като онзи глупав акробат си беше счупил глупавия врат? Искаш да бъдеш забелязан от тези, които движат и въртят живота… и то не защото си оплескал бизнеса. „Те всички ще са пияни“ — беше казал Крейг, Наоми беше заявила същото, но сега на Сам му се струваше, че не беше виждал Елмър Баскин да пие нищо друго освен кафе. Нито веднъж. А и той вероятно не беше единствен. Някои от тях можеше да са пияни… но не всички. А тези, които нямаше да са пияни, може би щяха да са точно тези, които имаха значение.

„Свърши го както трябва, Сам, и може да си направиш добра услуга. Не е невъзможно.“

Не. Не беше невъзможно. Слабо вероятно, разбира се, но не и невъзможно. А имаше и нещо друго — съвсем отделно от политиците в сянка, които можеха да присъстват или да не присъстват на събранието в „Ротари клуб“ в петък вечер — той винаги беше бил горд пред себе си, че върши работата си по най-добрия възможен начин. А това беше една тъпа малка реч. И така?