Читать «Библиотечна полиция» онлайн - страница 137

— Упоритостта, мисля си — каза той. — Упоритостта на злото. Как то може да чака. Как може да бъде толкова умело, толкова издръжливо и толкова силно.

Той бавно вдигна ръка и я отвори.

— Познаваш ли това, Сара?

Тя отскочи при вида на топката от дъвчащи бонбони, която лежеше на дланта му. За момент очите й бяха отворени и напълно будни. В тях блестеше омраза и страх.

И блясъкът беше сребърен.

— Хвърли това! — прошепна тя. — Хвърли това проклето нещо! — Ръката й се вдигна в защита към тила й, където червено-кафявата й коса падаше върху раменете.

— Говоря на теб — каза той спокойно. — Не на нея, а на теб. Обичам те, Сара.

Тя го погледна отново и погледът й отново беше пълен с ужасна умора.

— Да — каза тя. — Може би е така. И може би трябва да се научиш да не ме обичаш.

— Искам да направиш нещо за мен, Сара. Искам да се обърнеш с гръб към мен. Идва влак. Искам да гледаш към влака и да не се обръщаш към мен, докато не ти кажа. Можеш ли да направиш това?

Горната й устна се повдигна. Измъченото й лице отново се оживи от омраза и страх.

— Не! Остави ме на мира! Иди си!

— Това ли искаш? — попита той. — Наистина ли? Ти си казала на Долф къде да те намеря, Сара. Наистина ли искаш да си ида?

Очите й отново се затвориха. Устата й се отпусна, разтреперана от страдание. Когато очите й отново се отвориха, те бяха пълни с призрачен ужас и в тях напираха сълзи.

— О, Сам, помогни ми! Нещо не е наред и аз не знам нито какво е то, нито какво да правя!

— Аз знам какво да правя — каза й той. — Вярвай ми Сара, и вярвай в това, което каза, когато отивахме в библиотеката в понеделник вечерта. Честност и вяра. Това са нещата, които са противоположни на страха. Честност и вяра.

Той я погледна спокойно.

Изведнъж горната устна на Наоми се дръпна, долната й устна за миг се превърна във форма, която беше почти като рог.

— Върви на майната си! — каза тя. — Върви на майната си, Сам Пийбълс!

Той я погледна спокойно.

Приближаващият влак изсвири — пресичаше река Провърбия и навлизаше в Джънкшън сити. Беше следобедният товарен влак — онзи, който профучаваше, без да спре, към товарната гара в Омаха. Сега Сам го видя.

— Няма много време, Сара. Трябва да стане сега. Обърни се и погледни влака. Гледай го как идва.

— Да — бързо отвърна тя. — Добре. Направи каквото искаш, Сам. И ако видиш… ако видиш, че нищо не става… тогава ме бутни. Бутни ме пред влака. После можеш да кажеш на другите, че съм скочила… че е било самоубийство. — Тя го погледна умоляващо — смъртно уморени очи гледаха към неговите от изтощеното й лице. — Те знаят, че не съм на себе си — хората от програмата. От тях не може да се скрие как се чувстваш. След известно време това просто става невъзможно. Ако им кажеш, че съм скочила, те ще ти повярват и ще бъдат прави, защото аз не искам да продължавам по този начин. Но работата е там… Сам, работата е там, че не след дълго аз ще искам да продължавам.

— Тихо — каза той. — Няма да говорим за самоубийство. Погледни към влака, Сара, и помни, че те обичам.

Тя се обърна към влака, който вече беше на по-малко от една миля и се приближаваше бързо. Ръцете й се вдигнаха зад врата и повдигнаха косата й. Сам се наведе напред… и това, което търсеше, беше там — свито високо върху бялата плът на врата й. Той знаеше, че основата на мозъка й започваше на сантиметър под това място и почувства как стомахът му се свива от отвращение.