Читать «Библиотечна полиция» онлайн - страница 136

„Тя чака.“

Сам продължи да върви и да меси миризливата топчица, направена от онова вещество, което Библиотечният полицай — неговият Библиотечен полицай — беше откраднал и превърнал във вещество на кошмарите. Това вещество по някакъв начин отново се беше променило с помощта на Наоми и Дейв във веществото на спасението.

Библиотечният полицай, който дърпа Наоми към себе си. Залепя уста върху шията й, сякаш я целува. А вместо това кашля.

Торбата, която виси под шията на нещото-Арделия. Отпусната. Свършена. Празна.

„Моля те, гледай да не стане твърде късно.“

Той влезе в тънката стена от храста. Наоми Сара Хигинс стоеше от другата им страна с ръце, скръстени на гърдите. Тя го погледна кратко и той беше потресен от бледността на бузите й и измъчения поглед в очите й. После тя погледна назад към железопътната линия. Влакът вече беше по-близо. Скоро щяха да го видят.

— Здравей, Сам.

— Здравей, Сара.

Сам я прегърна през кръста. Тя му позволи, но той почувства, че тялото й е твърдо, вдървено, неподатливо. „Моля те, гледай да не стане твърде късно“ — каза си той отново и усети, че мисли за Дейв.

Те го бяха оставили там, в библиотеката, след като подпряха вратата към товарната платформа с гумен клин. Сам се беше обадил за отворената врата от телефонния автомат през две преки. Когато диспечерката го попита за името му, той беше затворил. Така намериха Дейв и, разбира се, заключението беше „нещастен случай“, а тези хора в града, които все пак ги беше грижа, щяха да си помислят очакваното: още един стар пияница е отишъл в небесната кръчма. Щяха да си помислят, че е вървял по алеята с шише, видял е отворената врата, влязъл е вътре и в тъмнината е паднал върху пожарогасителя. Край на историята. Резултатите от аутопсията, които показваха, че алкохолът в кръвта на Дейв е нула, ни най-малко не променяха предположенията дори и за полицията. „Хората просто очакват пияницата да умре пиян — помисли си Сам — дори и когато не е.“

— Как си, Сара? — попита той.

Тя го погледна уморено.

— Не съм добре, Сам. Никак не съм добре. Не мога да спя… не мога да ям… умът ми е пълен с най-ужасни мисли… те въобще не изглеждат като мои мисли… и искам да пия. Това е най-лошото от всичко. Искам да пия… и да пия… и да пия. Събранията не помагат. За пръв път в живота ми събранията не ми помагат.

Тя затвори очи и заплака. Плачът й беше безсилен, плач на безнадеждно изгубен човек.

— Така е — съгласи се той. — Няма да помогнат — Не могат. И си мисля, че би й харесало, ако започнеш да пиеш отново. Тя чака… но това не значи, че не е гладна.

Тя отвори очи и го погледна.

— Какво… Сам, за какво говориш?