Читать «Черните конници. Събрани стихотворения» онлайн - страница 19

Каруци, натоварени с храна!

Отрупани с храна!)

Ние плачем от радост, не разбирайки,

че вашите дарове ни превръщат в роби,

че храната ни надява хомот.

(Слушайте!

Каруци, натоварени с храна!

Отрупани с храна!)

Ние трябва да изчезнем от лицето на земята.

Благодарни, с напълнени уста.

Нас ни чака Тъмнината.

Времето обяснява всичко.

И вие, вие, нетърпеливци,

живеещи само с днешният ден,

— Чакайте —

вашият час.

129. ВСЕВИЖДАЩ БОГ, ЧУЙ В НОЩТА НА ВОЙНАТА

Всевиждащ Бог, чуй в нощта на войната

търкалящите се гласове на народа;

по мрачната стръмнина на тъмата.

Виж припламването, дългият блясък

на разголени мечове,

въртящи се блещукания, подобни на малки раковини

по дъното на потоците на Вселената.

Извърни се и виж хората, о, Боже,

в хората, заклеймени, прокълнати,

от хиляди уста,

и от хилядите еднозвучни барабани

на войната.

(Песнопението на разлагането и двуглавия орел).

Извърни се и забележи нашият път, о, Боже,

забележи, забележи нашият път старателно,

Създателю на Никога-Незавършени Кръгове.

И ако пътя, новият път, води накриво,

тогава в затънтените лесове на загубената мярка

ни застави да се лутаме слепешком и скоро

да изтече кръвта ни.

Твоя е мъдростта.

Извърни се и виж хората, о, Боже,

в хората, които ръкопляскат и възхваляват

измъчения страдалец,

с изранен, окървавен торс.

(Той лежи бледен сред димящите тръстики).

И ако пътят, новият път, води направо —

тогава, о, Боже, замахни с бронзовата си ръка

и свали от небосвода огъня на съзвездията,

за да видят хората, за да видят.

(Песнопението на разлагането и двуглавия орел).

Ние вървим, вървим — дълга върволица от сини тела

и Ти даваме нашите безжизнени синове,

сгърчени и ужасяващи мъртъвци.

(Те ще лежат бледни сред димящите тръстики).

Морето няма да ни изостави;

заснежените планини няма да се отдръпнат назад;

ние ще се носим на рояци през джунгли и блата,

а след това ще заставим диваците да склонят гордата си глава,

за да видят на гърдите си блясъкът на медалите на смъртта.

Ние ще му покажем нашите дарове.

Неговата награда е смъртта, неотвратимата гибел.

(Той ще лежи бледен сред димящите тръстики).

130. СИВА И КИПЯЩА УЛИЦА

Сива и кипяща улица,

оживяла с рахатична глъчка.

Ето катафалка,

влачена от черна карета,

върви преднамерено бавно

през тези пропасти на пазара;

и децата гледат жадно,

за да открият мъката зад сенките.

Наемникът нетърпеливо бърза

да се добере до гробището —

последното обиталище на сериозността.

Да, дайте да свършваме с това.

Карай, момъко, карай.

Подгони твоите животни с излъскана кожа.

Галоп, галоп, галоп.

Да свършваме с това по-скоро!

131. БУТИЛКИ, БУТИЛКИ, БУТИЛКИ

Бутилки, бутилки, бутилки.

В бърлогата на веселието.

И мъж се усмихва на жена.

Изобразявайки непринуденост и радост.

Безчислени лунни светлини,

преплитат се и се сливат

в отражението на огледалото.

Отново и отново

озаряват лицата на хората.

* * *

Мазе и мъртво-бледо дете.

Жена

до неговата постела —

обикновена, отчаяна,

забравила за себе си.

Шепот и мълчание

или мълчание и шепот,

А след това — вечно мълчание.

Луна, безучастно осветяваща

евтиния креват…

Един час с неговото

безчетно мигновение

на радост и болка,