Читать «Древноиндийската култура» онлайн - страница 207

Днес широкоразпространена форма на религиозна рецитация в Южна Индия е хариката. Главният рецитатор обикновено е акомпаниран от един музикант, най-често с барабан. Темите са от Рамаяна, Махабхарата, Пураните, живота на светците. След известно предварително пеене, в което певецът се обръща към Ганеша, Сарасвати, Хануман, а също и към своя гуру, той изпълнява песен, предаваща сбито основното съдържание на неговата проповед. Тук се набляга на това, че преклонението пред бога или даден начин на почитане е единственото средство за спасение или че бог е единственото убежище за човека. За да илюстрира това, рецитаторът разказва история, която е главната част на представлението. В края той се връща към уводната песен, за да припомни още веднъж главната идея и даде поуката от разказа. Изпълнителите на този вид рецитали са хора с много широки познания в областта на религията и религиозната литература, които умеят да извисят своите слушатели чрез знания, морални и етически стойности.

Освен четенето на свещени текстове, на епоса и Пураните много популярна форма на обучение са дискусиите върху последните, наричани катхаката. Те включват митологични разкази, интерпретации на по-трудните за разбиране текстове. Честа тема на катхаката е това, че този свят на относително съществуване е лъжовен, че неговите радости са суета и_ _връзките, които обвързват човека към този живот, загиват с тялото. Отплата за греха е смъртта. Истината съществува, за да се проповядва; светлината — за да се вижда; любовта — да се култивира. С проповеди от подобен характер, разбира се, си служат и други религии, но тук те са особено ефикасни, като се има предвид колко дълбоко популярната литература, поезията, драмата, самата същност на индуистката религия са пропити с философия.

В монотеистичните религии от юдаистката традиция танцът никога не е бил съставна част на религиозната практика. В индуизма той стои в центъра на религиозния ритуал. Един от най-жизнените символи на Индия е фигурата на Шива-Натарадж, или на танцуващия Шива. Неговият космически танц завихря в едно сътворението, запазването и разрушаването на Вселената и тази идея битува в индийската мисъл и ритуал от зората на цивилизацията. От най-ранни времена танцьорките били свързани с храмовете. Известни като девадаси, или слугини на боговете, те не само владеели до съвършенство своето изкуство, но твърде често били високообразовани и изтънчени. Стилът, който те създали в Южна Индия, е известен като дасятам и е в основата на практикувания днес в цялата страна бхарата-натям. Той е интерпретация на разказите за боговете и най-характерната му черта са богатството на мимиката, движението на очите и врата. Нежен и лиричен е стилът оди-си, оформил се в днешния щат Ориса въз основа на една традиция от IX в. Изпълнява се от мъже и жени. Катхак, другият класически стил, характерен за Северна Индия, обединява елементи на музиката, танца и пантомимата и е предназначен за религиозни сюжети, най-често отразяващи любовта на Радха и Кришна. Със своите жестове, движения и стъпки катхак наподобява фламенко, за който пък се смята, че е създаден не без приноса на циганите. Това изглежда твърде вероятно, тъй като циганите произхождат от индийско номадско племе бенджара, преминало първоначално в Египет, а след това в Европа.