Читать «Мирисът на свободата» онлайн - страница 4

— Ами… нещо.

Поглеждах го непрекъснато с крайчеца на очите — той изглеждаше много забавно на светло. Прическата му се състоеше от седем разноцветни гребена. В лявото ухо имаше обица, на гърдите му висеше верижка със стар автоматен патрон.

— Имай предвид, че в хотелите са останали само платени места. А с работата… — Игор презрително изсумтя и не завърши изречението. Затова пък предложи доброжелателно: — Можеш да поживееш при мен. Аз работя, защото искам да ям нормално и да си купя хубави дрехи.

— И сега се нуждаеш от тях — не се стърпях аз.

— Аха. — Игор победоносно приключи сражението с яйцата и започна да налива кафето. — Мотах се на юг, там и по шорти ти е горещо. А не възнамерявам да нося безплатна синтетика… Поживей при мен, Мишка.

— Все пак, искам да намеря работа — упорито повторих аз. — Без пари ми е неприятно.

— Съвсем нищо ли нямаш?

Свих рамене, бръкнах в джоба, изгребах шепата монети и няколкото хартийки и ги оставих на масата върху трохите от хляб и яйчените черупки. Голяма част от тях бяха обикновени монети, каквито има всяко дете, смятащо се за нумизмат: съветски копейки, американски центове, монголски алуминиеви монети… Но имаше и изключения — казахска тенга с портрета на някакъв президент, изтеглена от обращение в началото на века и почти изцяло унищожена; четири уралски рубли — единствената в света монета с такъв странен номинал, пълна серия от парите на московското княжество…

Игор мигновено взе серията, запечатана в пластмасов плик. Огледа я завистливо и каза:

— И аз ги събирах. Липсваше ми само една, на която Петър Първи държи далекоглед, тя е най-рядката… Поне двайсет кинта ще ти дадат за това. И още десет за четирирублевката и тенгата, и два за останалото. Всичко е наред! Ти си богат!

Аз помислих и реших, че Игор е прав.

— Как още не си ги профукал? — новият ми познат продължаваше да върти в ръцете си колекцията ми, а в очите му светеше интерес. Той наистина е бил колекционер. Е, несериозен, разбира се, също като мен.

— Не успях за три дена — казах аз.

— Какви три дена?

— Напуснах дома си във вторник.

Игор остави моите съкровища.

— Сериозно?

— Да.

— На колко си години? — той състави изречението малко странно, както понякога говорят възрастните, когато се опитват да подчертаят собствената си възраст. Като че ли във възрастта е скрито някакво преимущество.

— На тринайсет.

— По-точно?

— Тринайсет години, три месеца и дванайсет дена! — ехидно съобщих аз.

— Проклятие, по-голям си от мен… аз едва преди два месеца навърших тринайсет.

— Поздравления.

— Затова пък аз получих граждански права точно на дванайсет! — съобщи Игор.

— И какво от това? Льошка Филипов получи всички права на десет. Мария-Луиза де Марин — на осем години, седем месеца и…

Игор се ухили:

— Не гледай крайностите. Всъщност само един от десет хиляди се признава за пълноправен гражданин на света преди дванайсет годишна възраст.

— Според мен още пет години не трябва да се признава — казах аз. — Като в двайсти век. Притрябвало ми е.

Игор кимна:

— Ясно. Добре, всичко е ясно, ти си пич-кремък, не обичаш да отговаряш на въпроси, още не си свикнал да разказваш за отвратителния си живот…