Читать «Мирисът на свободата» онлайн - страница 5

Не отговорих нищо. Игор стовари на масата цвърчащия тиган, чиния с хляб, вилици.

— Плюскай.

Не го карах да повтаря.

Защо става така? Уж няма никаква разлика във вкуса между синтетичната безплатна храна и нормалната храна от естествени продукти. И все пак… синтетиката я ядеш насила, само за това, че знаеш — трябва…

— Това е животът — каза Игор.

Аз го погледнах.

— По-вкусно е, защото в тази храна има живот — съобщи той. — Кокошките са снесли яйчица, от тях е трябвало да се излюпят пиленца… А ние ги ядем. Кокоши ембриони. Белтъчини, мазнини, въглехидрати — всичко това са глупости. Живота плюскаме. Чуждият. Ние сме живи. Значи, трябва да поглъщаме чужд живот. А синтетиката — това е залъгалка за стомаха.

— Ти телепат ли си? — директно попитах аз. Почувствах се неприятно и пренебрегнах правилата на добрия тон.

— Не, изобщо. Не съм мутант. Повишена способност към емпатия, това е всичко. Ти си мислеше за това, защо нормалната храна е по-хубава от синтетиката, нали? Аз го почувствах. Случва ми се.

— Да, точно за това мислех — честно казах аз. — Само че едва ли е заради това, че сме… такива. Че трябва да убием някой. Да го изплюскаме. Просто цялата тази синтетика е несъвършена. Сигурно са изпуснати важни компоненти…

На лицето на Игор се появи сладка усмивка.

— Аха… Е, както искаш. Тогава си яж важните компоненти, а аз няма да те чакам.

След пет минути бяхме приключили с яйцата. Игор се потупа по корема и посегна към кафеварката. Небрежно попита:

— И какво смяташ да правиш?

— Да живея.

Игор се намръщи.

— Мишка, не държиш изпит в Токен-центъра… Не те питам защо си напуснал дома си. Питам за какво си го напуснал.

— За да живея — честно се опитах да обясня аз. — Нали сега имам право на безплатно жилище в град с население под сто хиляди?

— Имаш — весело потвърди Игор. — И ще получиш, няма спор.

— Бях тръгнал за И Пин — казах аз, — където има китайска колония. Казват, че се отнасят нормално… към такива като нас.

Игор се ухили. Игор отвори чекмеджето на масата, извади пакет цигари и запалка. Попита:

— Искаш ли?

— Не.

— Не се бой, не е трева. Обикновени безникотинови цигари.

— Все пак не искам — вземайки кафето си, казах аз. — Игор, а тук как се отнасят към нас?

— Към децата ли? — изпускайки кълбо дим, попита Игор.

— Към децата, получили Знак за Самостоятелност.

— Ами нормално се отнасят, както навсякъде — лениво каза той. Гласът му се промени и ако не беше явният мирис на тютюн и изгоряла хартия, бих заподозрял, че пуши трева. — Не се комплексирай. И не вярвай на разни истории. Към децата, доказали правото си да живеят самостоятелно, навсякъде в света се отнасят еднакво…

Той пусна още едно кълбо дим и довърши:

— Никак…

Не казах нищо. Гледах го как пуши. Димът беше красив — грапав като шмиргел, светлолилав, шумящ.

— Какво си се втренчил?

— Димът. Изглежда шикозно.

Игор ме погледна като че ли бях идиот.

— Какво шикозно има в него? Дим като дим… по дяволите…

Той припряно загаси цигарата направо в тигана.