Читать «Мирисът на свободата» онлайн - страница 3

Той изсумтя и завърши:

— Белите униформи не се носят от идиоти. Няма да умират от желание да гонят несъществуващ маниак.

Известно време вървяхме мълчаливо. Знаците мълчаха, значи полицията наистина не смята да ни търси. После попитах:

— А защо не си извадил призивника от Знака?

Въпросът беше глупав. Дори заради това, че на насрещният въпрос: „а защо ти самият ходиш с призивник?“ имаше само един отговор. Получих знака си преди по-малко от седмица и в продължение на половин година нямах право да изключвам блока за контрол. Но Игор спокойно отговори:

— Нека хлапетата да си съсипват знаците. Този призивник три пъти ми е спасявал живота.

Не му повярвах. Да се докараш до толкова критично състояние, че Знакът да извика спешна помощ — за това трябва доста да се постараеш.

— Защо лампите не работят? — смених аз темата за разговор.

— Градът е претоварен — с готовност поясни Игор. — Тук има много научни центрове, сега се провеждат две конференции, а и курортния сезон… Енергията не достига, хотелите са претъпкани.

— Ясно. А защо отиваме на пристанището? — попитах аз.

Игор замълча. Наоколо беше тъмно — едва се виждаше пътеката под краката ни, и то заради вградените в нея светлоотражатели. И тихо — само босите крака на Игор пошляпваха, а подметките на моите маратонки тихо свиреха „Време е за път…“. Ще взема да ги изключа, вече ми омръзна тази музика…

— Откъде знаеш къде отиваме? — попита накрая Игор. — Бил ли си тук преди?

— За пръв път съм тук. Мирише на море — обясних аз. — И на озон — като от зарядна станция. На брега най-вероятно има станция за лодки, а не паркинг, нали?

— Нищо не усещам — съобщи Игор, след като старателно подуши въздуха. — Ама че нюх имаш… като индианец. Чинкачгук…

— Михаил. Не, просто съм мутант.

— А, разбрах. Ако се сбием пак, няма да те удрям по носа — след кратка пауза обеща Игор.

Неволно се усмихнах. И да удряш, и да не удряш, това всъщност нищо няма да промени. Рецепторите ми за мирис не са само в носа. Но реакцията му ми хареса. Вече отдавна свикнах, че половината деца, след като разберат, че съм мутант, не искат повече да общуват с мен. Но не му го казах, а повторих:

— Та защо отиваме на пристанището? Ти какво, да не искаш да ме удавиш? Имай предвид, че плувам добре.

— Идиот! — неочаквано рязко каза Игор. — Там живея…

Той помълча няколко секунди, след което добави:

— Не се шегувай така, Мишка. Веднъж искаха да ме удавят. Много е неприятно.

Докато прелиствах телефонният справочник, Игор шеташе из кухнята. Готвеше пържени яйца, при това не от прах или концентрат, а истински, от яйца. В малката кафеварка се вареше кафе — също истинско, от току-що смлени зърна. Реших да не се отказвам от храната — вече цяла седмица набивах само синтетика.

— Какво търсиш там, Чингачгук? — поинтересува се Игор, опитвайки се с едната си ръка да счупи яйце над тигана, а с другата — да извади чашки от шкафа над мивката. Мебелировката в кухнята беше стандартна, за възрастен. Значи това е държавна квартира и Игор отскоро живее тук.