Читать «Мирисът на свободата» онлайн - страница 2

Аз бавно се надигнах, а през това време познавачът на велесбергската гара попита с искрено съчувствие:

— Силно ли се удари?

Но аз вече не обръщах внимание на интонацията и думите. И на това, че няма мирис на вражда — също.

Да ме бяха видели сега психолозите от регионалния център… От носа ми шуртеше кръв, сцепената ми устна беше изтръпнала, по бузата ми сякаш бяха прекарали абразив. Без да казвам и дума, скочих към събеседника си. Няколко секунди просто се борехме, той явно очакваше боя и се досети за скока ми. После, измъквайки се, аз го фраснах по лицето — не силно, ръката ми се плъзна, — после получих в отговор един в корема, още веднъж го ударих — вече по-силно…

По тялото ми премина тръпка, ушите ми заглъхнаха от нетърпимо тънкото пищене. Аз замръзнах, отстъпвайки от неочаквания си враг. После мушнах ръка в джоба на ризата и извадих малък метален диск. В центъра на Знака тлееше, гаснейки бавно, оранжева искрица. Погледнах събеседника си — и се стъписах. В ръцете му също гаснеше светеща точка.

Сега разгледах момчето по-внимателно. Той беше полугол, само по шорти, в чийто джоб сега прибираше изключения медальон. На гърдите му имаше някакъв амулет, слабо проблясващ в тъмнината. Косите му стърчаха на „гребени“ в различни страни.

— Ама че идиоти… — прошепна момчето. — Сбихме се като някакви хлапетии.

— Ъхъ — виновно потвърдих аз. — Призивника ли сработи?

— Да. Какво, не си ли го чувал преди?

Аз поклатих глава.

— Аз съм Игор — каза момчето, хващайки ме за ръката. — Хайде, след мен…

— Трябва да изчакаме… — започнах аз.

— Не трябва — отряза Игор и се шмугна в тъмнината. След миг колебание го последвах.

Успяхме да изтичаме покрай площадката за флайери. Две машини под наем чакаха със зелени светлини, над една — или запазена, или незаредена, — светеше червено; минахме покрай абсолютно празният паркинг, няколко търговски павилиона, едва тогава завиха сирените. Директно на перона кацнаха два флайера — полицейски и медицински, това беше сигурно.

— Ще ни настигнат — успях да кажа аз. Неизвестно защо гърлото ми беше пресъхнало. Затова пък носът ми джвакаше и кървеше.

— Как пък не! — Игор се наведе, опирайки ръце на коленете и дишайки тежко. Или оглеждаше кацналите машини, или почиваше. Помислих си, че независимо от самочувствието му, той не се отличаваше с особена сила.

— Ще активират Знаците и ще ни засекат — предположих аз.

— Глупости. — Игор беше абсолютно спокоен. Той уверено избра една от пътеките, украсена с неработещи лампи и тръгна по нея. Подхвърли през рамо: — Да тръгваме, след двайсет минути сме в града.

Да стърча в парка, на сто метра от полицията, беше просто глупаво. Догоних Игор и го попитах:

— Сигурен ли си, че няма да ни търсят?

— А защо? Постъпили са едновременно два сигнала за лека агресия. Очевидно двама глупаци са си фраснали по един. Полицията пристигнала, убедила се, че вече няма бой. Защо да ни гонят? Ние ще се откажем от предявяване на обвинения, нали? Ще кажем, че сме стари приятели и сме били нападнати от непознат мъж…