Читать «Моят татко е антибиотик» онлайн - страница 5

— Татко, а какво е това? — вдигнах аз гривната.

— Опознавателен знак на метежниците.

Да обясниш ценността на подаръка — това е цяло изкуство. Не по-малко, отколкото да избереш хубав подарък. Татко умееше и едното, и другото. Сега вече гледах металния пръстен с далеч по-голямо уважение.

— А бутонът за какво е?

— Нещо като сигнал. — Татко взе гривната и я завъртя с два пръста. — Така и не разбрахме всичко, но изглежда, в тази гривна има мощен еднократен предавател. Бутонът се натиска в критична ситуация, след раняване или пленяване. Сигнал „Аз съм вън от играта“, разбираш ли? Бутонът може да се натисне само веднъж.

Това също го разбрах. Притежателят на гривната вече беше изпратил своя сигнал…

— Взел си гривната от бунтовник?

Татко кимна.

— А как се слага?

— Нормално. Пъхни ръката си и гривната ще се разтегне. Това е метал с едностранна податливост, както и моят комбинезон.

Аз вече се бях приготвил да сложа гривната, когато се осъзнах:

— Татко… а как се сваля? Та тя няма да се разпъне в обратна посока!

— Разбира се. Налага се да се среже. Взимаш резач, пъхаш го под гривната и го включваш. После от другата страна. И получаваш две половинки и мирис на изгоряло във въздуха.

Татко замълча и аз почувствах, почти физически почувствах напрежението му. Ако татко правеше някаква грешка, аз я забелязвах веднага. Ние много добре се разбирахме един другиго.

— Добре, ще тръгвам… — Той направи неопределен жест.

— Към езерото?

Татко кимна и аз останах сам. С тежката гривна в ръката. Гледах я и изобщо не се решавах да пъхна ръка в тесния метален пръстен. Отговорът беше в гривната…

Как да я свалиш от ръката на бунтовника, без да я разрежеш? Без да повредиш оригиналния подарък?

Много просто. Трябва само…

Аз разтръсках глава. Не.

Не!

Не може да бъде. Всичко е много по-просто. Директно попадение. Плазменият заряд разкъсва на части. И на почернялата от жегата земя остава неговият опознавателен знак.

Припряно, страхувайки се да не премисля, аз си сложих гривната. Тя се оказа неочаквано топла — сякаш още пазеше пламъка на онзи изстрел. И не чак толкова тежка. Ще мога да я понося два-три дена.

Ние живеем в предградията на Иркутск. До града има около сто километра, така че нощем се виждат светещите игли на жилищните кули на хоризонта. Ако има нещо, което не съм искал никога през живота си, това е да живея в такъв дом. Километър бетон, стъкло и метал, устремили се безцелно нагоре. Като че ли на земята няма място…

Не само аз мисля така. Иначе нямаше да ги има двестакилометровите крайградски пояси, обкръжаващи всеки такъв мегаполис.

Уютни къщички и многоетажни вили, разделени с парченца гора и от време на време — с езерца.

Вървях по пътеката, водеща към дома на Миша. Пътеката беше удобна, даже твърде удобна. Две момчета, дори и да тичат по десетина пъти на ден един към друг, няма да могат да отъпчат такава.