Читать «Моят татко е антибиотик» онлайн - страница 3

Веднъж той донесе Пеещ Кристал. Малката, висока един сантиметър пирамидка от прозрачен син камък тихо, без да замълчи нито за секунда, свиреше странна безкрайна мелодия. Звукът на Кристала се променяше, когато валеше; когато върху него падаше слънчева светлина, звукът ставаше по-силен; ако пък приближиш Кристала до метал, си променяше тоналността. Той и сега пее своята вечна песен, плътно завит във вата и скрит в най-далечния ъгъл на шкафа.

Имаше и лотански огледала и ретски скулптурки — изваяните от мека розова пластмаса хора ставаха по-възрастни, състаряваха се, изглеждаха ту усмихнати, ту намръщени.

А най-хубавият подарък беше пистолетът.

Тогава татко го нямаше почти цяла седмица. Аз ходех на училище, играех с приятеля си Мишка, с прякор Чингачгук. Пътувах с него и родителите му до съседния град, където започваше празникът на Смеха. Мишка дори нощуваше няколко пъти у нас. И все пак беше скучно. Сигурно и татко го беше разбрал. Когато се прибра, не каза нищо. Порови в чантата си и ми подаде тежък метален пистолет. Държах го около секунда, без изобщо да разбера какво става. И едва когато ръката ми се умори и едва не изпуснах оръжието, се досетих — това не е играчка. Никой няма да направи толкова тежка играчка, която да е по силите само на възрастен.

— Не може да стреля — каза татко, предусещайки въпроса ми. — Счупих излъчващия генератор.

Аз кимнах, опитвайки се да се прицеля. Пистолетът трепереше в ръцете ми.

— Откъде е, татко? — нерешително попитах аз.

Той се усмихна.

— Помниш ли като какъв работя?

— Антибиотик! — с готовност отвърнах аз.

— Точно така. Този път лекувахме болест с името „космическо пиратство“.

— Истински пирати? — Дъхът ми секна от вълнение.

— Даже твърде истински.

Разбира се, работата на татко ми харесваше не само заради необичайните подаръци. Харесваше ми, че татко е толкова силен, по-силен от всеки от нашите познати. Той можеше сам да повдигне флаер, можеше на премине на ръце цялата градина. Всяка сутрин, независимо от времето, и зиме и лете, той тренираше по два часа в градината. Аз бях свикнал с това, но онези, които идваха у нас за първи път и виждаха баща ми, меланхолично надигащ се на два пръста на лявата ръка или чупещ дебелите дъски, закрепени на специални стойки из цялата градина, бяха много учудени. А когато забелязваха, че татко се движи и нанася удари със затворени очи, много от тях се стъписваха. В такива случаи татко се смееше и казваше, че деветдесет и девет процента от работата му се състои в тренировки. След това следваше въпросът: какво работи? Татко весело разперваше ръце: „Антибиотик“. Около секунда гостът осмисляше чутото, после възкликваше разбиращо: „Десантният Корпус!“.

Още щом се събудих, погледнах през прозореца. Сякаш проверявах дали не ми се е присънило татковото завръщане. Но всичко беше наред — сред дърветата се мяркаше бърза сянка. Татко тренираше, независимо че не беше спал половината нощ. Чуваха се глухи удари. Лошо им се пишеше на дъските-мишени…