Читать «Пътят към Велесберг» онлайн - страница 11

— Аз изучавам еволюцията на собствените имена и местоименията в латвийския език през двайсети век. С какво и как това ще помогне на Шарл Дежоа или Чери Сайн — нямам представа. Възможно е и да помогне.

— Шарл Дежоа — това е онзи, който разшифрова сигналите от Маяка на Пилигримите? — замислено попита Игор. И, без да чака отговор, попита: — А вие можете ли да произнесете поне една логема?

— Мога.

Ние с Игор замряхме. А бащата на Тими направи някаква гримаса, сякаш раздвижваше бузите си, пое въздух и произнесе… нещо кратко, отривисто, почти незапомнящо се. И абсолютно безсмислено.

— Естествено, че не разбрах — засмя се Игор. — Ама че логема! Не действа на родъри.

— Не, не разбрах — с известно съжаление казах и аз. И в този момент осъзнах, че отговарям на сякаш непроизнесен въпрос. След миг го разбра и Игор.

— Точно така — усмихна се мистър Еванс. — Произнесох въпросителна логема — логема за разбирането. Тя ви се стори безсмислена, но осъзнахте съдържащия се в нея въпрос.

— Добре — след кратка пауза призна Игор. — Вземам си назад думите за безделника. Но и това не е за всички. Много, твърде много хора не могат да работят, без да виждат резултата от своя труд. Те какво да правят? И такива ще има все повече и повече…

— Просто трябва да изчакат. Да живеят. Дали като родъри, дали като художници-абстракционисти… До момента, в който човек ще може да управлява най-сложната машина на света.

— Каква машина?

— Самия себе си. Засега обруганата и омръзнала на всички ни наука не дава на всеки възможност да се преобрази.

— Телепати-телекинетици… Хора-мълнии, безсмъртни, ясновидци… Такива ли?

— Да. Човечеството е в преходна възраст. А тя също си има своите болести: родърство, омразният ти авангардизъм…

— На мен ли? — Игор се засмя, тръсвайки седемцветната си грива.

Двамата вече се гледаха почти мирно. Но това не ме радваше. В мен клокочеше яростта.

— Значи така, ще се преобразим? — попитах аз. — Ще разширим възможностите на човека като лекарство от болестите на човечеството? А не сте ли чували, че има лекарства, по-опасни от болестта?!

Мистър Еванс учудено се обърна към мен:

— Разбира се, без случайности не може… Нещо конкретно ли имаш предвид?

— Имам предвид вашия син.

Веждите на Игор изпълзяха на челото му. Той не знаеше нищо за Томи… Лицето на мистър Еванс се изкриви.

— Да, Тим е психокинетик. Аз дадох разрешение за генната операция. Но тази способност не му причинява нищо лошо.

— Виждали ли сте възрастни психокинетици? — тихо попитах аз.

Той поклати глава.

— А аз познавах един. Почти пълна загуба на зрението, ръцете — в язви до лактите. Той беше на двайсет и седем, но изглеждаше на петдесет.

Мистър Еванс притвори очи. Сега и той изглеждаше на петдесет, не по-малко.

— Знам. Чувал съм… И лекарите от Центъра ме предупредиха. Това се случва, ако се претовари много силно. Много… Но какво мога да направя? Сега всички сте възрастни… Не трябва да чакаш да станеш на петнайсет… или колкото там години е трябвало преди. Издържиш ли изпита, можеш да се разпореждаш със себе си. Ако успеете да уговорите Тими, ще съм много радостен. Нека оперира най-много два… или три пъти седмично.