Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 43

Под сводовете уличните фенери и лампи оставаха решително угасени, като по този начин осигуряваха на вярващите полумрак, пропит от чистота.

Щом забеляза първия симбиот в живота си, Давид насмалко не изригна в ругатни и проклятия. Макар че спътницата му се бе погрижила да го подготви, той не можа да обуздае повдигането, когато се появи най-странният екипаж, съдено му някога да наблюдава. Гол мъж, чието гърло бе набраздено с кръстове от ужасни разрязвания, седеше върху раменете на втори, с когото бе свързан чрез подобие на пъпна връв от еластична пластмаса.

— Ездачът е глухоням — беше му казала Сирс, — операцията окончателно го е лишила от очите и гласните му струни. Така той не може повече да съгрешава. Ще забележиш, че ръцете му също са атрофирали и превързани, все едно крака на китайка, и е напълно неспособен да си служи с пръстите. По такъв начин не съществува опасност да пипа омърсени предмети. Пениса си например. Биоенергетична тръбичка го обвързва в симбиоза с онзи, който го носи. Всичките му функции са премахнати. Един вид той живее като паразит, хранейки се с онова, което носачът поема в стомаха си, пиейки онова, което и другият пие. В замяна „ездитното животно“ трябва да уринира и изхвърля фекалии заради него. По същия начин то става едновременно перископ и рупор на своя господар: устата му се превръща в проводник за думите на човека, който го язди, а очите му предават образите като обикновени лещи. При подобен тип съдружие собственикът е пречистен от всякакъв род унизителна дейност. Всъщност не неговите, ами органите на слугата са тези, дето се омърсяват. Симбиотите предпочитат да си направят харакири, отколкото да хванат в ръка пениса си, за да уринират. Внимавай обаче да не им се присмееш, те са опасни същества…

Докато постепенно затъхваха в лабиринта на вътрешния квартал, срещнаха и други двойки, съчетани по същия модел: дребно човече с атрофирала физика, стискащо между кльощавите си бедра врата на един роб, жестоко нарязан, носещ се весело в тръс по мазния калдъръм.

Като използваше огледалото за обратно виждане, Сирс на два пъти пробва да получи някаква информация, но всеки от опитите й бе заплатен с изплюти презрителни храчки от страна на носача или с употребата на камшични удари по тила.

— Няма да е лесно! — философски отбеляза тя, щом се върна под прикритието на сводовете. Косите й бяха посипани със звездички от слюнка.

Ала привечер някаква възрастна жена. която яздеше дебела матрона, се съгласи да им покаже къде е къщата на Оналд дьо Бливие.

— И му предайте много поздрави от Жюдис! — завърши дамата през устата на своето ездитно животно, като се отдалечи.

Те продължиха. Ориентирайки се по ръждясалите железни табели, окачени в ъглите на улиците, най-сетне се спряха пред прага на градина, която бе оградена от високи бели стени. Мастиленочерна вода застояваше в дъното на басейн, направен от окисленн метални конструкции. Мъртвешка тишина тегнеше по коридорите на къщата. Огледаха множество стаи, обаче напразно. Накрая откриха проснато напреки стъпалата на стълбището, водещо към терасата, безжизненото тяло на някакъв роб носач. Пластмасовата пъпна връв висеше между бедрата му, прорязана с явно усърдие. Малко по-нагоре ги чакаше още един студен труп — този на стопанина на дома. Неговите хилави ръце се бяха сгърчили около неизползваемата вече тръбичка, а устата му, черна паст, бе зейнала, във вик, който никога нямаше да изскочи.