Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 41

— Готова съм! — прошепна тя с едва доловим глас.

При тези думи Колф отвори очи и наклони глава към стъкълцето за обратно виждане. Наклонът му бе изчислен тъй, че да улавя и най-малкото отражение на гостенката, вместило се в дървената рамка на голямото огледало, докато самата тя оставаше извън полезрението. Въпреки това непрякото двойно изображение накара дебелия да подскочи така, сякаш го удари електрически ток. Той спусна клепачи, изчака няколко мига, а после, превъзмогнал отвращението си, благоволи да хвърли бърз поглед към насочващото се огледалце, застопорено на рамото му.

— Видът ти е все още прекалено… агресивен, скъпа ми Сирс. Прекалено брутален. Не би ли могла да направиш по-банална своята външност? Може би да си сложиш някаква маска?

Давид се стресна, когато разбра, че гласът на техния домакин се разнасяше от ниска, синя керамична урна, поставена върху плочника. Колкото до устните на мъжа, те не бяха заченали ни най-малкото движение. Всъщност, вглеждайки се по-внимателно в тях, лесно можеше да се види, че бяха съединени и съшити с дебел конец в една-единствена плъстена ивица. Младежът едва не нададе възклицание на изненада, но успя да се овладее in ехtremis. Слугата вече притичваше. С отмерен удар на чука той строши урната на парченца, после се върна и застана отново на мястото си.

— Необходима ми е твоята помощ — пое дъх Сирс, обърнала лице към земята, — искам да се запозная с човек, който да е имал достъп до старите картографски архиви. Някой, който днес е в нужда и не би се отказал от възможността да спечели малко пари…

— Оооо!

И понеже междуметието беше последвано от тягостно мълчание, прислужникът подскочи и разби мраморната статуетка, от която току-що се бе изтръгнал гласът на вентрилока. Дълги минути разговорът протече по същия начин. Колф увърташе, като всеки път се изразяваше чрез посредничеството на някаква вещ: ваза, бюст или дребен предмет за украса. Неговият домоуправител веднага бързаше да ги надроби на парчета, преценявайки вероятно, че всичко, до което словото се е докоснало, вече безвъзвратно е омърсено. С нарастваща нервност Давид виждаше как запасите от скулптури и грънчарски изделия намаляват, без разговорът да е напреднал значително. Бе сигурно, че след като и последната керамична вещ бъде разбита, Колф щеше да сметне срещата за приключена и да нареди да ги изхвърлят на улицата.

— Нищо не мога да направя за теб — кухо отекна кратуна от яркочервена песъчлива глина, украсена с разкошна гравюра на ловна сцена, — но може би…

Тишина. Удар на чука.

— Може би?

— Може би Оналд дьо Бливие ще успее да ти помогне — подхвърли една кристална ваза. — Той е симбиот и преди да изпадне в немилост, известно време работеше към службите за надзор на пътищата. Нищетата сега го кара да преживява от ден за ден, кърпи я някак. Понякога прави дребни услуги…

— Къде да го намеря?

— Нямам ни най-малка представа — отвърна старинната купа от леко оцветено стъкло. — Въобще не съм поддържал връзки със симбиотите. Не обичам екстремистите.