Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 35

— Ама че си чудак! Още ли не си разбрал? Дръпна го настрана и му посочи коритото на реката.

— Гледай! — нареди му. — Мъглата скоро ще се разпръсне.

Те седнаха върху корпуса на една ладия и дълго не си проговориха. За пореден път Давид се увери, че лодките, закърпени криво-ляво, бяха напълно негодни за употреба. Разпуканите им бордове предлагаха на водата толкова пролуки, колкото и черпак за изгребване на пяна. А може би просто се касаеше за отломки от разбити съдове?

— Надявам се, че няма да преплуваме на нещо такова! — заяви той, като наложи кърмата с длан.

— Разбира се, че ще преплуваме точно на такова нещо! — отвърна му Сирс. — Някакви недостатъци ли откриваш в тях?

Младежът неопределено махна и извърна глава, отказвайки се да проумее. Под изгряващото слънце мъхестите воали, застилащи дъното на долината, изтъняваха с всяка секунда. След няколко мига Давид съзря между високите брегове пъстротата на странно гъмжило. Потрепери и от обзелия го панически ужас челото му се покри със ситни капки пот. Сега вече съмнението бе невъзможно…

Пресъхналото корито на реката се оказа запълнено от огромна тълпа. Човешки приливи и отливи на джуджета от двата пола, прави, наблъскани лакът до лакът, цяла армия от пигмеи, чието вълнение от глави се люшкаше между бреговете. Бяха притиснати плътно — от старото русло чак до делтата в морето. Напомняха разбиващи се многобройни кохорти, ходилата им чезнеха в тинестото дъно. Вкоренени до половината на прасците, те не помръдваха тела, не говореха: странни, вкаменили се в немислима поза „мирно“. Хиляди, милиони същества, рамо до рамо, изпълващи речното корито, издълбано някога от течението на водите. Кошмарна върволица, лъкатушеща по дължината на канала, простираща се докъдето стига погледът. Море от голи розови черепи, които първите зари на деня караха да проблясват в леката мараня.

— Това е реката на джуджетата — задъха се Сирс с неочаквано приглушен глас, — никога ли не беше я виждал?

Давид не успя да отговори, някаква топка болезнено се бе запречила в гърлото му. Изведнъж, без да е имало нещо, което да го предвещае, наблъсканата в краката му тълпа поднесе към небето разтворени длани и започна да ръкопляска. Аплодисментите отново отекнаха сред хълмовете. Изумен, замаян, Давид не можеше да откъсне очи от множеството надигнати крайници с пъплещи, танцуващи пръсти, като че морска пяна по гребена на талази; от дланите, поклащащи се в ритъм, сякаш загребващи в шум, притъпен от обилно изсипал се дъжд. И тяхната вълна се носеше, хриптеше, сриваше се и кипваше, очертавайки съразмерни течения, водовъртежи, маелстрьоми от аплодисменти. Той не виждаше нищо друго освен този порой от събрани или раздалечени ръце, порещи въздуха, тъчащи над главите костелив покров от нокти и стави, жива река от линии на живота и пръстови отпечатъци.

— Но какво правят там? — успя да промълви най-сетне, когато пак се възцари тишина. Сирс сбърчи вежди.

— Сложна история. Най-общо може да се каже, че се хранят с утаечни сокове, съдържащи се в тинята на някои реки. Епидермисът по ходилата им предлага широки площи за директно поглъщане. Някога, на тяхната родна планета, те се препитавали, като ходели боси. Всяка крачка била за организма им нов приток на калории. Тук единствено в калта на пресъхнали водни басейни, те сполучили да намерят хранителни вещества. Тинята и торфените наноси са богати на органични частици, на най-различни гъбообразни израстъци. По подобие на растения, които пускат корените си в хумуса, джуджетата ги изсмукват. Впрочем, ако се наведеш по-отблизо и ги огледаш, ще забележиш, че са лишени от уста и само жените имат коси, руси, а понякога бели като сняг…