Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 34

ДВА ЕТАПА ПО ПЪТЯ ЗА ХОМАКАЙДО

6

Малко преди зазоряване Давид беше събуден от гръмнали продължителни ръкопляскания. Тътнежът препускаше, ехтеше, издуваше се като кълбящи се пламъци в камина. Изпита усещането за хиляди редуващи се една след друга плесници — ту сухи, ту приглушени, те валяха отмерено в ритъма на недоловима за слуха музика. Звуковата вълна, в началото далечна, бързо наближаваше, за да избухне зад възвишенията в суматохата на шибана плът, на натъртени длани.

Давид се надигна върху седалката и задебна Сирс с крайчеца на окото. Младата жена незабелязано бе пребледняла, устните й сега се бяха свили в твърда, обезцветена линия.

— Джуджетата — прошепна тя, за да разсее безмълвния въпрос на своя спътник, — царството на джуджетата…

Без повече обяснения Сирс изплющя по животните с опакото на дългия ремък и пришпори право към долината. Обкованите с желязо колела на талигата изтръгваха искри от кремъка под тях, очертаващи пътя на колата с ивица колкото светла, толкова и мимолетна. Най-сетне те стигнаха до стръмния бряг на широка река. Утринната мъгла се напластяваше по дълбокото дъно на планинския проход, затулвайки повърхността на водата. Давид забеляза, че невероятни вихрушки във въздуха като че ли размесват мъглата, чиито валма не преставаха да се диплят. И докато скачаха на земята, изведнъж се разнесе нов гръм от аплодисменти, тътнеща мълния, кавалкади отгласи, блъскащи се в стените от гранит. Почвата трепереше, предавайки своите трусове на глезените на пътниците, а по склоновете се сринаха камъни, които увлякоха след себе си лавина от прахоляк и чакъл. Затиснала ушите си с ръце, присвила очи, Сирс правеше физиономии. После бурята премина, понесе се към морето. Сред пелената от изпарения изплува някакъв кей — мостче с разединени, отковани дъски и халтави, крехки колове като крачета на насекомо. Големи дълги лодки бяха довлечени на брега, предлагащи на погледа гладък кил, чист и блестящ, сякаш никога не се е потапял във вода. Давид бе изненадан. Приближавайки още напред, той забеляза, че лодките до една бяха останали без гребла и кормило. В момента, когато щеше да отвори уста, за да поиска обяснения, дребно човече се измъкна от паянтова каменна колиба, награбило въжета в ръцете си. Щом зърна пътешествениците, то пусна товара на земята и си освободи ушите от восъчните тапи, с които ги беше запушило.

— Накъде сте поели? — извика им, като се загледа в младата жена.

— Към Хомакайдо.

— Не го знам. Сигурно искате да преминете? Ех, сега не е най-подходящият момент. От вчера ТЕ са доста нервирани. На ваше място… А после трябва да изчакаме и да се вдигне мъглата. Ако ТЕ са решили да си скръстят ръцете, нищо не може да се направи!

— Но за кого ни говори? — Давид се ядоса и стисна за китката своята спътница. Тя раздразнено сви рамене.