Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 26

Давид поклати глава машинално, замаян от този мистичен порой непонятни истории, които му се струваха — специално на него — напълно несмилаеми.

— Говориш ми за окултно знамение — отбеляза той с надеждата да покаже, че е заинтригуван, — но за какво по-точно става въпрос?

— Всеки път се уповавали на нещо различно: глас в нощта, забулено от плътния прозорец лице, надписи с кървави букви. Ала посланието винаги било едно и също. Една дума, една-единствена. Хомакайдо.

Неочаквано на Давид му стана адски студено и образът на венерианката, пропадаща край него с вик, мина бегло в съзнанието му.

— Искаш да ми кажеш, че… Сирс се сви.

— Да! — задъха се тя и натъртено продължи: — Близо сто години след забраната на поклонничеството, след клането на водачите и поддръжниците на традицията един нов поклонник беше току-що посочен. Ти! Ти си първият странник, който получава посланието от век насам, първият, който е чул кънтенето на сигнала за тръгване…

Давид отстъпи, блъсна се в корковата тапицерия на изповедалнята.

— Не е възможно! — замънка с пресъхнало гърло. — Нищичко не разбирам от тези истории. Дойдох тук заради лечението, това е всичко. Сега искам да си тръгна…

— Ти вече не можеш да си тръгнеш, не го ли схващаш? Ти трябва да стигнеш до края, да отидеш, да чуеш и прочетеш думата, която побира в себе си всичко. Ти на свой ред трябва да узнаеш тайната на Пазителите на Словото, да станеш техен равен и по най-добрия начин да се възползваш от случая. Ти трябва да намериш изгубения път.

— Гробището на слоновете?

— Дори и така да е, ако ти харесва! Всичкото това беше написано, значи е възможно, предопределено.

— Кое всичко?

— Твоето идване в Града на Оракулите, знамението… Не ми ли вярваш? Ела! Ще ти покажа нещо.

Тя освободи мандалото и го поведе из преддверието. Между колоните от двете страни на галерията симетрично бяха разположени мъртъвци от масивна мед, оплитайки в едно човекоподобните раси с тези на най-необичайни племена. Сирс заобиколи нечий мавзолей и опипа гравираните върху надгробен камък рисунки в търсене на тайна пружина. Давид се чувстваше зле, пристъпваше от крак на крак, неспособен да намери своето място в тъканта на ситуацията. Бе раздвоен, наблюдаваше действията си отстрани като през изкривяваща призма. И ако религиозната страна на случая го караше да остане съвсем равнодушен, една фраза все пак пробуждаше у него вълнуващи трепети, необуздани и до днес: ДУМАТА. КОЯТО ПОБИРАШЕ В СЕБЕ СИ ВСИЧКО.

Да. думата, която побираше в себе си всичко… Изглеждаше толкова сродно с неговата „вселена в чекмедже“! Гостът се стегна, помъчи се да бъде по-твърд. Някакво скрито пано пред него вече преставаше да се върти, разкривайки вертикална ниша, подобие на витрина… Щом проникна отвъд, той разбра, че в действителност става въпрос за саркофаг от плексиглас, където за вечни времена бе заспала вкочанена мумия с розовееща, сякаш жизнена кожа.

Разпуснатата и втвърдена плът подчертаваше порестите форми на скелета, които напомняха гънки на прекалено тясна, впила се дреха.