Читать «Железният карнавал» онлайн - страница 144

Подписах, както много други, зачерквайки с дебелия връх на полагащия се по устав молив квадратчето б. Никой не може да избяга от трудово-поправителен лагер. Умираш преди това. Хеликоптер със слепи илюминатори ни изсипа — нас, изпълнената с напрегнат страх тълпа, смърдяща на кир и на пот — насред някаква жълта бетонирана писта, покрита с линейки и въоръжени санитари. И онази миризма, онзи вкус… Може би наблизо имаше море, може би бяхме на остров. Грохотът от перките на хеликоптера, набиващ се в ушите, ми попречи да доловя приглушените тръпки на океана. Сетне вече бе много късно — линейките фучаха по пътя и…

След затвора и карцерите стаите килии ни се сториха прекрасни, бели, толкова бели…

Принципът на присажданията не ме плашеше. Облекчението, че съм напуснал централния пандиз, притъпяваше всичко останало… На другия ден нищо не се случи, нито на по-другия, както и през следващите дни впрочем… После незабелязано, недоловимо жизненият ни ритъм се промени, еволюира към вегетативния. Да чакаш. Без цел. Да различаваш усещания. Да имаш някакви елементарни, най-незначителни контакти. А може би слагаха нещо в храната и то…

Да живееш постоянно гол със странното чувство, че отново си възвръщаш тялото, че отново ставаш негов господар. Слънцето, което не изгаряше вече кожата: никненето на тревата, което не предизвикваше никакви сърбежи, дори и цял следобед да се въргаляш в нея.

Присажданията дойдоха след това, постепенно. Най-напред дървесните люспи: те се наредиха като керемиди и на точици набодоха по раменете, а сетне обхванаха гърба, нараствайки, обтягайки го подобно раковина. Дървена броня, чиито корени се бяха всмукали в плътта ми; доспехи, които не можех да сваля от себе си, освен ако не се одерях жив, и които пробуждаха понякога у мен смътно чувство за клаустрофобия. После нежна като на бреза кожица върху корема ме превърна в човек-дърво. Нокти и зъби от кремък бяха бавно инкрустирани в епидермиса и венците ми — сякаш скъпоценни камъни, поставяни с голяма пестеливост в обков от бижутер със стерилни гумени ръкавици.

И лицето с жизнерадостната студенина на жената в бяла престилка. Нейните устни се движеха над бръчките по кората на слепоочията ми, рискувайки да се охлузят от прекалено сухата дървесина (проблеми с овлажняването), върху която все още висяха някои от кичурите ми. „Концентрат на природата — шепнеше тя с жар, — екологичен микрокосмос. Вие сте всичкото това. Освободете се от тези глупави представи, че сте чист вид, физическа цялост. Трябва да пожелаете да бъдете кръстосан, да се превърнете в минерална, растителна, животинска сплав…“