Читать «Мухата и паякът» онлайн - страница 7

И когато един ден тя прекрачва първото стъпало на стълбището, Гал разбира, че денят в който ще си отиде, няма да закъснее. Става й навик да тръгва сутрин, все още на четири лапички. Коремът й се е загладил от лазенето и катеренето по стъпалата, много бързо тя изчезва към долните или горните етажи. Може би търси да намери други деца, които не могат да се придвижват. Поне да беше имало друго раждане в коридора, но след смъртта на съществото пред стая дванадесет, нито една врата не се беше отворила, и на Гал му е отредено да остане сам. Пъпната му връв вече не расте, той не храни надежда, че някой ден ще отиде и ще почука на друга врата. Вечер детето се връща все по-изморено. Коленете му целите са одрани от катеренето по металните стъпала на стълбището… После, един ден, тя изчезва.

Гал спи много лошо, струва му се, че плочките на пода стават още по-студени. Напразно си повтаря, че е глупаво да се привързва толкова към едно дете; но не може да осъзнае очевидността на това твърдение. Сеща се отново за бръснача…

Съдбата му помогна. Без да разбере как точно стана, вратата на майчината стая просто хлопна, като че ли от някакво течение, и пъпната връв се отсече на един метър от корема му. Не го заболя, само дето нервите се бяха възпалили в непосредствена близост до пъпа. По инстинкт той завърза срязаното сляпо черво, както бе направил и с детето. След три дена, останалата част от пъпната връв изсъхна и падна… Тогава Гал обърна рогозката, взе бръснача и се отправи към стълбището.

Когато за последен път го беше видял, детето слизаше. Гал се запита, дали двамата с него ще оживеят, докато се намерят.

Гал съвсем се обърка, но не се изненада, можеше да се каже, че бе предвидил това.

Той се скиташе… от площадката на един етаж, до друг. Намери детето на стъпалата, сгърчено в един ъгъл. Мъртво.

Той се спря… плака, хапейки устните си повече от нервност, отколкото действително от скръб, после почувства глада… Като някакво ухапване в корема. Тогава Гал разряза тялото с бръснача и въпреки отвращението, напъха парчетата плът в устата си…

После всичко бе лесно. С бръснач в ръка той проникваше по коридорите до момента, в който гладът ставаше непоносим и го караше да започва отново. И така ден след ден…

Тогава безсмъртните се уплашиха, а жените повече не отговаряха на почукванията по стаите. „ГРЕШКА В ТЪЛКУВАНЕТО“

Беше като някаква червена сигнална лампичка, мигаща в гънките на мозъка му. Някакво болезнено трептене, което след известно време изчезна. ГРЕШКА В ТЪЛКУВАНЕТО!

Гал слизаше, стълбище след стълбище, етаж след етаж. Неукрепнали, несвикнали да се движат изправени, петите му болезнено понасяха ръждивите железни стъпала на стълбището. Понякога му се налагаше да поседи, подпирайки се на тухлената стена. Шахтата на стълбището поемаше и увеличаваше шушукането из коридорите, превръщаше го в едва доловимо, но натрапчиво жужене на някакви невидими мухи. Като в някаква отражателна кутия, стълбището разпространяваше хиляди думи, изплъзнали се от полуотворените врати… Гал слизаше свободно, без да е обвързан никъде и с нищо, единственият номад в тази паяжина от пъпни върви, приковала своите обитатели към рогозки, обрекла ги на вечна неподвижност. Цялото това тъпчещо човечество му напомняше за уловени от отчаяно тръпнещи в паяжина мухи, докато паякът нишка по нишка ги приближаваше, сякаш плуваше в спокойно езеро и слизаше към тях… слизаше…