Читать «Мухата и паякът» онлайн - страница 6

Тя вече не стене, топката мокри чаршафи се е смъкнала между плоските й гърди и Гал за първи път я наблюдава от толкова близо. Очите й са зелени, но вече побледнели, кръвта изтича от тялото й, загубило цвета си… Гал се пъха под кревата. Когато майката умре детето ще я последва… Пъпната връв ги свързва като скачени съдове, това е добре известно… и когато смъртта изпълни единия…

Да намери отново бръснача. Гал излиза, повдига рогозката, тук отдолу също има оставен бръснач с извадено острие, просто някой трябва да го вземе. Гал го взема, връща се под кревата и прерязва червото на десет сантиметра от корема на новороденото, завързва го на възел… здраво стегнат…

На другия ден, след като загаси осветлението в стаята и покри с чаршафа нищо не изразяващите празни очи на момичето, вече неподвижно, Гал се върна в коридора. Когато затвори вратата, оставеното на рогозката дете заплака… Беше момиче, значи се казваше Гала Трудно му беше да изчисти бръснача и острието се покри с ръжда. Този път, миризмата на разлагащото се в стаята тяло не се почувства в коридора, въпреки това, детето не спря да плаче… Гал разбра, че малката бе гладна… Но по коридорите никога не бе имало храна; освен да тракат от студ, зъбите никога не бяха изпълнявали друга функция; езикът никога не бе усетил остротата на подправките или някаква пареща течност. Пъпът бе тази уста без зъби, без език и бузи, която на двадесет сантиметра над половия орган помпаше храната, сраснала се в някакви титанични, инфекциозно заразени устни, някаква рана върху нежната кожа… Разказвачът го бе обяснил на всички. Когато пъпната връв по невнимание или случайно се скъса, пострадалият или жертвата се оказват незабавно отстранени от хранителния източник. А това означаваше бавна, изтощаваща смърт, шест месеца или една година след това, всичко зависеше от запасите и съпротивата на всеки организъм… В кулата няма храна, никога не е имало… Детето порасна бързо, а може би и времето се е ускорило. Потънал в полудрямка след хранене, на Гал му бе невъзможно да определи. На първо време малката се преместваше от рогозка на рогозка, влачейки се по корем плочка след плочка. Сега вече пълзи на четири лапички, като ръцете, и колената й са черни от прахоляка по плочките. Придвижва се с наведена глава и подскачащо бяло задниче, тъмнокафявите й къдрици са паднали по лицето й. На Гал не му харесва отдалечаването и сноването й по коридорите.

Никога не бе проклинал толкова своето късогледство. След петнадесетата плочка, момиченцето се губи вече от погледа му, сякаш е потънало в мъгла, а той трябва да стои на място, да търка с влажни ръце пъпната си връв и да чака детето да изплува от мътните води и само да се върне при него… Но малката не може да се задържи на едно място, връщайки се, тя го подминава в обратна посока, отдалечавайки се към стълбището Гал не смее да я извика, убеден, че с това ще наруши закона… никой никого не вика, всеки е ограничен в движенията си като куче, вързано за синджир…