Читать «Съкровището на Аптор» онлайн - страница 65

Снейк кимна.

Ийми се замисли.

— След като реката е натам… би трябвало — той се обърна и посочи с ръка — да вървим в тази посока.

С бърза крачка те навлязоха сред сякаш обсипаните с бисери дървета.

— Все още не разбирам какво се случи в манастира — каза Ийми. — Дали наистина това бяха жрици на Арго? И каква е връзката им с Джорд?

— Бих ти отговорил с „да“ на първия въпрос, а отговорът на втория, според мен е, че Джорд е техен шпионин.

— А Арго?… Имам предвид Арго на кораба? — попита Ийми. — Ами Снейк?

— Онази Арго на кораба очевидно не подозира за съществуването на Арго на Аптор — каза Гео. — Точно това искаше да каже Джорд, когато докладва на жрицата, че тя не знае какво да мисли за него. Вероятно също като нас допуска, че той е шпионин на Хама. А този тук… — Той махна с ръка към Снейк. — Не знам. Просто не знам.

Когато светлината отслабна, те легнаха един до друг и се опитаха да поспят. Но само минути след като белият диск на луната потъна зад хоризонта, Гео ги разбуди. В далечината се виждаше аленият отблясък над конуса на вулкана.

Снейк накара камъните да светят и те си запроправяха път напред, през все по-оголваща се местност. Паднали дървета се търкаляха върху огромни каменни отломки. Земята стана черна и твърда като въглен. Из въздуха се носеше острият мирис на угаснала пепел.

Не след дълго червеният ръб на кратера надвисна над тях.

— Още много ли има? — попита Урс.

— Мисля, че вече изкачваме склона — отвърна Гео. — Няма ли да е по-добре да спрем и да изчакаме утрото?

— Не можем да спим тук — промърмори Урс, разравяйки с крак пепелта. После се протегна. — Пък и няма време за спане.

Гео се взря в червената омара.

— Питам се какво ли е да надникнеш в гърлото на вулкана посред нощ.

Той тръгна нагоре и те го последваха. Двайсет фута по-нататък скъпоценните камъни осветиха висока канара, чийто връх се губеше в мрака. Те я заобиколиха и откриха две педи широка издатина като корниз, изкачващ се диагонално нагоре.

— Няма да се катерим в тъмното, нали? — попита Ийми.

— По-добре, отколкото по светло — възрази Урс. — Защото няма да виждаш от каква височина ще паднеш.

Ийми стъпи на корниза. След трийсет фута, вместо да изтънее и да ги принуди да се върнат, той се разшири и премина в широка и равна землиста пътека, която водеше право към червеното сияние на върха.

— Променлива страна — констатира Урс.

— Хората се превръщат в животни — каза Ийми, — а джунглата — в планината.

Гео опипа в тъмното остатъка от ръката си.

— И аз май се променям — каза той и изрецитира:

Промените несправедливи са и, казват, странни; Да Винчи Леонардо изписал със бои нетрайни Христос, та в прах ликът да се разпадне…

— От кого е това? — поинтересува се Ийми.

— От някой поет или художник — отвърна Гео. — Не съм съвсем сигурен.

— Кой е Христос? — попита Урс.

— Един друг бог.

Скалите зачестиха, и за да може да се катери, Гео трябваше да напъхва отрязаната си ръка в цепнатините и да се повдига с помощта на другата. Острите ръбове режеха дланта му. Снейк, който се катереше пръв, често прехвърляше светещите камъни ту в една, ту в друга ръка. Момчето заобиколи поредната издатина и зъберите проточиха надолу двойни сенки.