Читать «Съкровището на Аптор» онлайн - страница 67
Самуел Дилейни
* * *
Гео пръв я забеляза на двеста фута по ръба. Кървавочервени от пламъците, воалите й се развяваха. Гео я посочи на спътниците си.
Тя вървеше към тях с изправени рамене. Топлият вятър си играеше с бялата й коса. По бръчките на лицето й пробягваха светлини и сенки. Като приближи, сиянието обля като огнена течност полите на развятата й одежда. Тя се усмихна и протегна ръка.
— Коя си ти? — попита Гео.
— Сенки чезнат във сиянието на смях свещен — произнесе жената с нисък, но уверен глас. — И ръце и къщи ще се слеят някой ден.
Сетне помълча и добави:
— Аз съм Въплътената Арго.
— А аз си мислех… — започна Ийми.
— Какво? — попита тихо възрастната жена.
— Нищо — отвърна Ийми.
— Че си много по-млада — обади се Урс. — Ние трябва ли те отведем у дома. — Той посочи с ръка вулкана. — Това не е онази странна светлина, която обгори ръцете ни в града, но изглежда, те е състарила.
Тя хвърли поглед в кратера.
— Този огън е естествен — успокои ги тя. — И идва от прекъснатата артерия на горящата земна кръв. А раните са нещо естествено.
Гео се размърда и потърка осакатената си ръка.
— Нашата задача е да вземем дъщерята на сегашната Арго и да я върнем на Лептар — обясни той.
— Въплътените са много — усмихна се жената. — Богинята има много лица. Откакто сте тук, сте видели само няколко от тях.
— Сигурно е така — каза Урс.
— Затворница на Хама ли си? — попита Ийми.
— Аз съм с Хама.
— Трябва да намерим третия камък и да го занесем на кораба. А нямаме много време…
— Да — съгласи се Арго.
— Ами онова гнездо на вампири там долу? — попита Урс, сочейки в мрака зад тях. — Те също твърдяха, че почитат Арго. Какво общо имаш с тях? Нямам доверие на нищо тук.
— Същността на Богинята е промяната. — Тя хвърли унил поглед по склона. — Раждане, живот, смърт… — Отново вдигна очи към тях. — И пак раждане. Както ви казах, Арго е многолика. Сигурно сте уморени.
— Да — потвърди Гео.
— Тогава елате с мен.
Тя се обърна и пое обратно по ръба на кратера. Четиримата другари тръгнаха след нея.
— Това не ми харесва — прошушна морякът в ухото на Гео. — Името Арго тук не означава същото, както на Лептар. Нищо няма да излезе, само дето ще си навлечем нови беди. Тя ни води в капан, казвам ти. Ако питаш мен, най-добре да се махаме оттук с камъните, които имаме. Казвам ти, Гео…
— Урс?
— Какво?
— Урс, много съм уморен.
Изминаха мълчаливо още няколко крачки. Урс въздъхна тежко и обгърна с ръка раменете на Гео.
— Хайде — подкани приятеля си той, подкрепяйки го по каменния ръб след Арго.
Тя сви по една пътека, която водеше в кратера.
— Внимателно — предупреди ги жрицата, щом навлязоха в огромната яма.
— Не ми харесва тая работа — прошепна Урс. — Капан е, казвам ти. Как беше онова стихче? Май имам нужда от него: Кротко, кротко, брате мечо…
— Спи спокоен зимен сън — продължи Гео. — И не бой се от вода и огън…
— То не се знае — промърмори Урс, боязливо поглеждайки към огромната огнена чаша.
Гео продължи:
— Вече ти казах — измърмори Урс. — Тя ни води в…
