Читать «Съкровището на Аптор» онлайн - страница 64

— Искаш да кажеш, че ония другите също биха могли да се превърнат в хора, ако поискат? — попита Урс.

— Ако поискат — наблегна Гео. — Но вероятно са сметнали, че ще е по-удобно да стоят извън манастира. Събират се само когато ще се чифтосват.

— С което може би е свързана церемонията на изгряващата луна — отбеляза Ийми. — Онези, които засенчваха луната, са били мъжките. Предполагам знаеш, че на Лептар има места, където жените поклоннички на Арго не допускат мъже.

— И аз за това си мислех — каза Гео. — За пръв път ми мина през ум, когато не ни позволиха да се храним заедно с жените.

Пред тях започнаха да се появяват ивици сребърна светлина. След пет минути се притаиха в края на гората, над скалите покрай проблясващата река.

— Да скачаме във водата. — предложи Гео. Снейк поклати глава.

— Чакайте… — прозвуча в главите им.

От водата се показа ръка. Мокра и зеленикава, на около един фут от брега, тя се завъртя, стиснала верижката и кожената връв със скъпоценните камъни.

Ийми и Гео замръзнаха на местата си. Урс каза:

— Камъните…

Изведнъж грамадният моряк хукна по скалите към реката.

Над него, препречвайки пътя на лунните лъчи, се събраха три сенки — една бяла и две тъмни. Дали ги забеляза или не, но Урс не се спря.

Ийми и Гео се изправиха на крака.

Урс стигна до брега, хвърли се по корем върху скалата, посегна към ръката, но го покриха пляскащи криле. Ципестите платна шляпаха във водата, чуха се писъци; едно бяло крило се издигна високо във въздуха и се прибра. Две секунди по-късно Урс изпълзя изпод купчината същества, които продължаваха да се борят на брега и във водата. Той с мъка се вдигна на крака и тръгна към скалите. Подхлъзна се, успя да се задържи прав, приближи се и падна в ръцете на Гео и Ийми.

— Камъните… — промълви едва.

Борбата продължаваше в реката. Нещо здраво дърпаше съществата и не им позволяваше да излетят. После изведнъж притихнаха. Като огромни листа трите сенки, подхванати от течението, се понесоха далече от скалите.

На повърхността изплуваха още две тела с лица във водата. Те се поклащаха леко с лъщящи от мокрота зеленикави гърбове.

— Но това са онези, които… — започна Гео. — Мъртви ли са?

Нещо, което много напомняше гореща сълза, го парна по лицето.

Снейк кимна.

— Сигурен ли си? — бавно изрече Ийми.

— Техните… мисли… спряха… — отвърна Снейк.

Легнал пред тях, Урс разтвори издрасканите си длани.

Звездите проблясваха измежду листата. От едната му ръка провиснаха верижката и кожената връв.

— Аз ги взех… — прошепна той. — Камъните…

ГЛАВА ДЕВЕТА

Снейк пое камъните от мазолестата длан и ги окачи на вратовете на Гео и Ийми.

После тръгнаха през гората. Плясъкът на криле бе престанал.

— А сега накъде? — попита Урс.

— Ще се придържаме към Правило Номер Едно — каза Гео. — След като знаем, че Хама все някъде има свой храм, ще се опитаме да го намерим, да вземем третия камък и да спасим Въплътената Арго. После се връщаме на кораба.

— За три дни? — възкликна Урс. — И откъде започваме търсенето?

— Жрицата спомена за група поклонници на Хама отвъд планината. Сигурно е имала предвид вулкана, който видяхме от стъпалата в град Нова Надежда. — Гео се обърна към Снейк. — Добре ли вникна в мислите й, сигурен ли си, че тя говореше истината?