Читать «Играта на време и болка» онлайн - страница 6

„Защо ме гледаш така?“

Мъжът пак сви рамене. „Сънувах някакви неща, това май бе събуди… Исках да проверя… Но вече ти казах достатъчно за себе си. Кой си ти? Как се казваш?“

„Аз съм Удрог,“ каза момчето. „Удрог, варварин. А защо си запалил такъв огън тука?“ Надигна се от пода и седна. „Нощта е топла. Да не би да е захладняло?“

„Не съм го запалил аз,“ каза Горгик, „ти си го запалил, Удрог, преди да заспиш. Нали така?“

„Не…“ Момчето отново се огледа из залата и върна поглед към пламъците. „Ама не си ли го запалил ти тоя огън, докато спях?“

Горгик поклати глава. „Като влязох и клекнах да те гледам той вече гореше.“ Присви зелени очи.

„Нямам огниво да паля огън,“ каза Удрог. „И освен това е лято.“ Прегърна си краката, свити в коленете. „Що за крепост е това? Има странни звуци, странни огньове…“

„Има много странни неща по света,“ сви рамене Горгик. „Свикваш да живееш с тях.“

Момчето погледна мургавия мъж. „Не те ли е страх?“

„Нищо все още не ни е наранило. Ако някой искаше да ни навреди, щеше да му е по-лесно докато сме били заспали поотделно, отколкото сега, когато сме будни заедно.“

Последва дълга, дълга тишина. Някои биха я нарекли притеснена. По време на паузата мъжът наблюдаваше момчето; и момчето започна да забелязва начина, по който го гледаше мъжът. (Мъжът видя, как то го видя.) Най-накрая, след като отново огледа залата няколко пъти, ухили се, бръкна си в ухото с малкия пръст, почеса се по корема, стана, седна, пак стана и пак седна, Удрог върна погледа си върху мъжа и го остави там. „Ти си дошъл просто ей-така, да клечиш и ме гледаш?“, попита. „Ти си силен.“ Наклони глава на една страна. „Харесва ли ти да ме гледаш… как спя?“

Горгик сви устни за момент. „Да.“

Момчето примигна. После, с най-слабия намек за усмивка каза: „А харесва ли ти да правиш и друго, сега като съм събуден?“

След момент Горгик попита: „Като например?“

„Е, знаеш,“ каза момчето. „Да правим неща заедно, ти и аз. Можем да си поиграем един с друг.“

„Понякога и такива неща ми харесват,“ засмя се Горгик. „А какви неща обичаш да правиш?“

„Всичко. Всичко, което поискаш. Да ни харесва да сме заедно. Двамата. Ти си голям мъж. Не те е страх. Ако сме заедно, ще ме пазиш от чудовищата. И от божествата. И от призраците. Нямам нищо против стари мъже, ако са още силни и властни. И може би накрая ще ми дадеш монета?“

„Може би.“

„А и не си чак толкова стар. Обичам да го правя със силни мъже, с големи мъже. Чукал ли си се някога наистина зверски?“

„Правил съм го…“ Горгик направи пауза. После каза: „Понякога го правя толкова зверски, че повечето мъже и жени не биха го нарекли чукане.“ Усмихна се. Усмивката прерастна в смях: „Ама ти това ли искаш?“

„Ами да!“ Варваринът чак се захили.

„Е, добре тогава.“

„В тия стари крепости“ — Удрог се наведе напред — „понякога се оглеждам из тях; понякога, в мазетата, можеш да намериш стари, счупени нашийници, с които са оковавали робите едно време. Винаги търся такива работи, като съм в крепост. Понякога си ги слагам тия нашийници, ще повярваш ли? Ако са счупени, лесно можеш да ги махнеш. Ама тук не намерих.“