Читать «Играта на време и болка» онлайн - страница 4

Обърна се към пещта, която беше стаята. От всяка страна на сянката му лунната светлина осветяваше пода. Жегата отново го удари в лицето. Въздухът отвън разхлаждаше гърба му. Но как така тази стаичка бе станала толкова гореща?

В ъгъла на пода лежеше на купчина багажът му (от който той беше взел само рошавата мантия): разбъркан, с погребалните подаръци разхвърляни по земята наоколо. Мечът му, запасан в калъфа, си беше на мястото на пода. Налице бяха шлемът, ръкавиците.

По наметалото на пода се чернееше мокрият участък, на който беше спал и се потил.

Капка пот се стече надолу по прасеца му.

Като пое още глътка от знойния въздух на стаята, мъжът я прекоси, спирайки да пипне коженото наметало. Да легне отново там щеше да бъде като да се пъхне в мокри парцали. Освен това, макар жизнен мъж, не беше вече млад мъж; беше на възрастта, в която да прекъснеш нощния сън означаваше да се откажеш от него.

Като стигна до вратата вдигна заключващата греда и я подпря изправена на стената. Но и камъкът на стената беше прекалено горещ — почти не беше за пипане! И докато махаше другите две греди от вратата пак си зададе въпроса как стана така, че стаичката, в която бе решил да пренощува, се е превърнала в такава пещ посред лятото.

Докато сваляше третата греда се появи вечерен бриз. Голият мъж потрепери докато подпираше гредата на стената; горещият камък стопли пръстите на ръцете му. Като пое отново дълбока глътка въздух, отвори вратата и излезе на стълбището.

Не е студено, каза на тялото си. Просто лятна нощ в изоставена развалина. Разтърка слепоочието си с длан, която се покри с мазна пот. Мина с ръка по главата си. Бодливата му коса, вече изтъняваща отгоре, обикновено бе вързана на плитка, по военен маниер. Но плитката се беше разплела. Пръстите му, оплитайки се в косата, я доразплетоха.

Слизайки по стълбите, опита стената с пръсти. Да, дори тук бе топла, въпреки хладината на стълбището.

Започна да слиза в тъмнината. Под босите му крака стъпалата бяха прашни и неравни. Под ръката му камъкът беше грапав. Веднъж прекоси стълбищна площадка, за която имаше някакъв блед спомен, преди да започне да слиза по още едни стълби. За трети, пети, седми път се питаше, дали все пак не трябваше да се върне в стаята за оръжие — та дори и само за камата. И в този момент видя отблясъка.

Нещо пропука.

Върна се и погледна зад ъгъла.

В другия край на залата в голяма камина пламъци облизваха дърва. На пода, на около три метра от камината бе легнал по корем някакъв младеж, с глава на сгъвката на ръката. Имаше жълта коса. Лицето му бе скрито от сън и от сянка.

Големият мъж се намръщи.

И пак помисли да се върне за кама — макар младежът, очевиден варварин, проникнал в замъка по същия начин като него, беше и гол като него. Мъжът се огледа. Защо, почуди се, му трябва на някой такъв голям огън насред горещото лято? Да не би отвън междувременно да е станало чак толкова хладно? Колкото и да се оглеждаше по тъмните ъгли на залата, не можа да забележи някаква раница или сак, принадлежащи на спящия.