Читать «Играта на време и болка» онлайн - страница 5

Каквато и да бе причината за накладения огън, очевидно неговата топлина бе тръгнала нагоре по система от улеи и шахти, за да превърне стаята му във фурната, от която бе избягал.

Не, не би му трябвало оръжие с този гол варварин — освен ако момчето не спеше с кама под корема си. Но, макар пустинните племена да правиха и така, това не беше в стила на варварите. Като отговор на мислите на мъжа момчето се размърда насън, опитвайки се да се обърне по гръб. (Не, нямаше нищо под корема му освен камъка на пода.) В съня си почеса рядката си брадичка, после легна пак по корем, с единия крак прибран и сгънат в коляното.

Помежду пукането на дървата в огъня мъжът чу диханието на момчето. Ако бях си взел оръжие, само щях да го уплаша ако се събуди, помисли си. Направи крачка навътре в залата, после отиде до варварина и клекна да го наблюдава…

Писъкът започна някъде нависоко, вдигна се през тавана и се загуби в система от ехо.

Мъжът се изви да погледне какво става, загуби равновесие и падна на коляно, подпирайки се на каменния под с юмрук. А момчето се пробуди, надигна се премигвайки и погледна тавана, после мъжа.

Мъж и момче — защото варваринът, въпреки рядката си брада, едва ли беше на повече от шестнадесет — се гледаха един другиго, после погледнаха нагоре в тъмното.

Момчето каза: „Това пък какво беше? Кой си ти? Какво търсиш тук?“ и продължи да гледа ту нагоре, ту обратно към мъжа; после наклони лице така, че огънят огря една обрасла в русо буза, едно премигващо око, оставяйки половината лице в тъмнина.

Огънят пукаше в продължение на три от бавните вдишвания на мъжа (и седем от бързите на момчето).

„Може би,“ каза най-сетне мъжът, „това да беше някой от местните божества, призраци или чудовища, които живеят по такива развалини.“ Пак клекна. „Аз съм Горгик.“ (Като чу името момчето му хвърли бърз и стреснат поглед.) „Какво правя тук?“ Горгик сви рамене, огряни от огъна. „Каквото и ти, предполагам. Реших да нощувам тук защото е по-безопасно от гората, а и селяните наоколо не са особено дружелюбни към чужденци. Утре през града ще минава погребална процесия. Ще трябва да я настигна и участвам, и да стигна с тях до Колхари. И, щом питаш, бях държавен министър в продължение на десет години, ту в Двора на Орлите, ту в странство. И ръководя Съвета на Детето Императрица Инелго (чието царуване е справедливо и щедро) по прекратяване на робството в Неверион.“ Засмя се. „Някои даже ме имат за герой по този повод. Известен съм като Горгик Освободителя.“

„Такъв ли си?“ Момчето го гледаше все по-объркано.

Големият мъж сви рамене. „Малко е недодялана тази титла — не е удобна за ползване дори от случаен нощен познат. Реших да сляза и се порадвам на огъня ти, защото горе това не е възможно.“ Протегна ръка, взе момчето за брадичката и му обърна лицето към светлината.

И двете очи на момчето замигаха. Бяха близо едно до друго, кафяви и в дълги мигли. (На лицето на мъжа огънят осветли белег, който се спускаше като змия по кафявата му буза и влизаше в четинестата брада, побеляла тук таме.) Горгик пусна лицето на момчето и прибра ръка на коляното си. „Сега ти ми кажи ти кой си.“