Читать «Играта на време и болка» онлайн - страница 53

"Не, не му се бях представил.

"Погледнах през полето, опитвайки се да не забелязвам коларския път, който го бе срязал като белег, опитвайки се да не виждам селото, изникнало като мазол в нозете на планината. Вместо това се опитвах да пресъздам съвсем точно къде бе паркирана каретата на Пухчо, къде бе полянката, на която лорд Анурон се бе борил с Врач, точно къде бе опъната голямата палатка или къде бе мястото на другата палатка, осветената с лампа — и се бях нахилил, докато бродех из тези мъгляви догадки защото до часове моите карети и каруци, палатки и главна палатка щяха да се издигат точно тук, унищожавайки окончателно, със своето присъствие, всяка надежда за точно пресъздаване на миналото.

"И все пак щях да стигна пеш до новото село, внезапно реших. Тази носталгия е абсурдна. Трябва да видя какво има там сега. Тръгнах — по пътя, отначало по буренясалия му гръбнак, после по коловоза. Макар да се опитвах да се съсредоточа върху нещата тук и сега, все пак докато крачех мислех: Дали все пак тези коловози са ме водили до мястото, където вдигнах завесата на палатката и погледнах вътре, за да видя голия повелител? Или може би те ме водеха по трасето между тази осветена палатка и мястото, където лежеше Врач?

"Да си мислиш прекалено много за такива неща означава да си усетиш стомаха да се сгърчи, гърлото да се свие и празнотата зад всички огледала да се издуе. А не бе малко разстоянието до този градец. И все пак почти успях да премахна болката като си казах: Дошъл си тук като победител в края на велика битка. Това трябва да е твоят празник…

"И в този миг отново видях лицето на великия министър, на моя враг, тази вечер мъртъв но през онзи ден до императрицата в Колхари, по чиято молба бях стигнал дотук. За момент това лице, надвесило се като някакво божество или призрак над полето, бе лицето на високия повелител… Можеше ли някой от тях да знае за тази болка? Можеше ли да е така, че някой от тези двамата е успял да ме намести тук на това място в този момент, като някаква фигурка от игра, за да ме накара да се чувствам точно по този начин? Но абсурдността на тази мисъл в крайна сметка ме освободи от всичките тези неща. И пак, докато крачех, се върнах в триумфалното сега, към което бях тръгнал. За да мога да спечеля сегашния миг трябваше да не мисля повече за днес. И въпреки това, като бях стигнал десет метра до най-близката постройка с бели стени, спрях. Загледах се в малкото хора между колибите. Една ме погледна. Почудих се, дали знаеше кой съм.

"Обърнах се и тръгнах обратно към онази част от полето с която — как другояче да го кажа? — бях по-запознат.

"Почти бях го прекосил отново цялото, когато видях, малко зад вързания си кон, четиримата, идващи по коларския път пеш.

"Отпред бе старицата, с нейната кафява роба и железен нашийник.

"Трима мъже бяха с нея. Единият бе кльощав, възрастен човек, също в кафяво, също в желязо. Сигурно е онзи ветеран, за който тя ми бе споменавала. И двамата се усмихваха широко. И имаше с тях един по-млад, мускулест, добре сложен младеж с гъста коса, кожена препаска през слабините и желязо на врата. Не се усмихваше, вървеше с полуотворена уста.