Читать «Играта на време и болка» онлайн - страница 44

"Това бе работата за вечерите.

"Да, безпокоях се за кривиците и правиците в тези сънища, обсъждахме ги с моите съратници и приятели в продължение на много дълги нощи, докато тъмното свърши и навлезем в следващия бляскав ден. Но докато позволявах на тези пътеводители да ме водят, никога не им позволявах да ме възпират. И имах късмета, през всичките тях, да притежавам любовник, който ме обичаше но не вярваше в мен. И макар през първите години той да се сражаваше непрестанно заедно с мен, накрая любовта му се превърна в омраза. После го заместих с любовник, който вярваше в мен, но не ме обичаше. И когато след това, след една шепа години той разбра, че онова, което го държи обвързан с мен е само ентусиазмът породен от един сън, неговата вяра премина в безразличие. И той изчезна нанякъде. Макар да съм го търсил, по различни мои си начини, не съм го виждал откак взех властта. Но съм им благодарен и на двамата за критичния анализ който, по своите много различни начини, те ми дадоха. И често си мисля че, ако бях прокълнат да имам любовник, който ме обича и вярва в мен едновременно, най-вероятно щях да се превърна в онзи тиранин и онова чудовище, което първият винаги подозираше, че вече съм, а вторият, макар полусляп, винаги виждаше, че мога да стана.

"Но в края на краищата бях извикан във Висшия Двор на Орлите от императрицата, чието царстване е дълго и лежерно, за да продължа работата си отвътре между неговите стени. Моето министерстване отначало се стовари върху мен, казвам ти Удрог, като някаква чума. Помислих си, че от този момент насетне ще съм ограничен до революция само на дневна светлина. В тези първи месеци в Двора имаше периоди, когато съм седял часове наред на своето бюро и съм се чувствал, все едно умирам от глад насред изобилието. Но веднъж щом двеста роби започнаха бунт в Ажила пак се наложи да препускам извън Колхари в светлината на луната, тъй като бях единственият, който те допускаха да преговаря с тях от името на повелителите. Друг път дойде доклад посред нощ, че някакъв западен барон, постепенно полудяващ докато пред неговия взор властта и имотите му се стопяват под натиска на времето и икономиката, е започнал масово да изтребва граждани и роби, като твърдял, че това са жертвоприношения, изисквани от него от старите богове, които някога господствали в южните земи. Трябваше да водя войска срещу него — и пак аз, с моят меч бях онзи, който, след цял ден битка в проливния дъжд, му отсякох главата така, че тя се кандилкаше от тялото му само на едно сухожилие, докато литрите от неговата кръв се изсипваха върху джвакащия пясък. Да, имаше достатъчно от нощта останало в моята работа, та да задоволи който и да е търсач на приключения. И скоро научих, че свободата в Двора по нищо не се различава от слободията, която бях практикувал навън, като по същото време разбрах, че повелителят, когото бях мразил най-много през цялото това време бе сега най-конкретната действителност, с която трябваше да си имам работа, сутрините и вечерите, в камарата на съвета — ако исках дните да са мои. Това бяха смели и брутални времена в една смела и брутална страна. Бях поканен в Двора не просто като някакъв мъж, а като мъж с мисия и страст. Как реализирах двете си беше вече моя работа. И така, роб на 17, бях уважаван министър на 47, преследващ моите собствени политически цели с цялата енергия и отдаденост, които можех да събера (пак същите, които бях формирал в главата си през онази нощ толкова отдавна) — докато накрая, с помощта на едно-друго, успях да победя мъжа, когото смъртта току-що повали завинаги на земята: съветът най-накрая се съгласи да отмени робството в Неверион — да помогне на тази кауза не само с мълчалива толерантност, но с издаването на имперски указ подкрепен с мощ и организация.